Среднощно

Искам да говоря дълго, да кажа всичко, което ми минава през ума, но в момента няма кой да ме чуе...всеки е отнесен в своята легенда и следва своята карма, а аз съм като отнесена на брега мида, без шанс да се върне към нещо познато.Толкова е наклонена плоскостта този път, че ще изпочупя ноктите си до кръв, за да мога да оцелея и да се задържа на нея...Тъпа и клиширана метафора, но пък върши толкова добра работа.

Раждат се нови неща, непрекъснато.Само мен ме няма в списъка на създалите нещо напоследък.Упорито си трупам прах в ъгъла и си чакам звездния миг, а междувременно съм се отдала на физическата болкаи обезболяващите.

Искам си моето, искам зелените очи, пълни със сълзи и плътните устни, които вървят комплект с тях.Искам тих и спокоен пристан.Искам го проклетото силно мъжко рамо, на което да се облегна, защото моментът е наистина тежък.
И вместо да го направя, аз си седя кротко и тихо в бърлогата с посинена ръка, преглътнати сълзи и облечена във фанелката на любим мъж, защото тя поне дава някаква топлина, която би трябвало да ме поддържа жива за момента.
Не е много трагично, нали?Не умирам от глад, имам семейство, имам приятели, имам работа, постигнати мечти..Защо на въпроса "Щастлив ли си?" хората отговарят отнесено и философски, при условие, че въпросът е ясен и би следвало и отговорът да е такъв?