Дипломирах се- навалица, шум, неудобни тоги и шапки, натегачите с отличния успех.И аз черната овца- то всички бяхме в черно, но аз съм си по принцип в черно.И празнота, тишина вътре в мен.Нарвната ми майка търчи нагоре надолу с цветята, бонбоните, фотоапарата и създава обичайната за нея суматоха.Обожавам я...
Но ми липсва баща ми - да го види този момент, да се зарадва.Липсва ми и дядо ми, на когото съм кръстена.Искам да видя техните очи, гордостта изписана на лицата им.Всеки празник е наполовина, защото немога да преодолея липсата им.
Това не минава.Или поне на мен не ми минава.

Интересно нещо са илюзиите - и колкото по- дълго ги опазиш от другите, толкова може би по-добре за теб...Аз съм най-идеалистичният стажант на моя следовател.Предполагам, че трудно ще си опазя позитивното мислене, когато започна и аз да събирам крака и ръце по пътищата или да се наложи да кажа на една майка, че детето й го няма вече.
Та този слънчев иначе индивид, който се държи изключително мъжки и адекватно на професията си, шегува се с мен, дори леко флиртува, та този чаровен леко плешив и с омачкани дънки мъж е на антидепресанти, за да се справи със собствените си демони и с тези на околните.И смята, че това е правилно - че това е мъжка работа, някой просто трябва да я върши.И в случая това е той..
Първия ден от стажа ми следствието не очаквах, че той ще бъде точно такъв, че ще има вътрешна сила, но ще се разплаква на анимационни филми..Дори не знам защо започнах да пиша за него...От сутринта, та до края на работния ден се скъсва да предлага билков чай и се размотава с една отровно червена чаша с чай"Алпинист".Няма черен, зелен, с глезотии и без глезотии.Има пясъчен часовник на бюрото си и визитка на жена си.Нарича я "скъпа" по телефона, но това не му пречи да ми се кара,че полите ми не са достатъчно къси..
И та този човек, който иначе не знам дали би ме впечатлил на пръв поглед с почти детските си очила, коженото яке на 10 години, зад което всъщност се крие история, всъщност е един невероятно чаровен и готин мъж и човек.До него се чувствам малка и мъничко безпомощна.Той самият ми казва, че имам детска физиономия..
Той ме накара да прекрача една бариера и да започна да говоря за себе си и да осъзная, че когато имам проблем, мога да го споделя и от това да се почувствам по-добре.По -човешки.
Иска ми се да го прегърна.Но не смея.Приготвила съм му като прощален подарък една пура.Той е един пишман пушач, който си угажда с лула или пура отвреме навреме.Пушихме заедно лулата на мира...Но иначе ми се кара, че пуша много.
Аз сутрин влетявам почти с кафето, чанти, телефони и сякаш внасям смут в спокойното му мъжко убежище, където чете книги или просто си седи и размишлява...А аз го гледам с очакване, защото от него уча непрекъснато и вдига летвата толкова високо....Потичат ми сълзи, а не знам защо...