След снощи

Не ме боли глава, защото съм препила, макар че бях на косъм от този резултат.Не ме боли от това, че припаднах и ми се губят някои спомени от снощи.Боли ме глава, защото изпуших над 2 кутии цигари.Болят ме дробовете, не мога да дишам.Тежеше ми този сладък никотинов товар през цялата вечер, от нерви ги палех една след друга цигарите, без да мога наистина да усетя вкуса им, без да мога да се отпусна.Припряно гладех косата си, оправях голото рамо на роклята си, не смеех да погледна настрани, защото щях да видя човека, заради чийто очи, всичките ми действия и решения отиват по дяволите и единственото, което искам е да ме регърне и да се отпусна на гърдите му.И каква полза?Вече не е мой, може би само малка част от сърцето му.Все още.Като свещ, която догаря.Да разгарям пламъка - искам, правя го, несъзнателно, но понякога нарочно.Давам си сметка, че последиците могат да ме изненадат неприятно.Но не съм готова да загубя нещо толкова ценно и крехко, заради....принципи, ценности, здрав разум?Майната му на разума, аз обикновено се оставям да потъна в емоциите, защо този път да е по-различно?Защото трябва да се предпазя от поредното нараняване.Сърцето ми още не е оздравяло от предишните рани.Като вървя по улиците да се чувствам като ветеран от някаква много героична, наивна и предварително загубена война...
Припаднах.Както говорех на моята приятелка, че всичко е наред и съм добре, в следващия момент не помня нищо.Освестих се с мокра рокля, а Той ме пръска с вода и ме пляска леко по бузите, за да се върна към действителността.Бесен, със свити устни, блеснали от гняв очи...Обожавам да го гледам такъв, но не и когато аз съм го предизвикала...Всъщност дори и тогава.
Но не искам да се огъвам, първа да моля, да говоря, да казвам какво чувствам и какво искам.Не искам да се пречупвам всеки път, когато Той е близо до мен.Всеки път, когато ми се усмихне с тази широка, прекрасна детска усмивка, която ме разтапя.Която ме е впримчила, която ме преследва..
Освестих се, с мократа рокля, размазан грим и заплетена коса продължих да танцувам.Защото Той беше там и ме гледаше, защото съм достатъчно силна да не обръщам внимание на сърцебиенето и виенето на свят и да бъда пред него такава, каквато ме заслужава - силна и весела, чаровна, такава, че да не може да откъсне поглед от мен, да ме изпива с поглед и да иска да се прибере с мен, да се събуди до мен и както преди да ме буди с чашата кафе и готовата закуска на масата...Колко малко му стига на човек, нали?