Седя по нощница,пия зелен чай и ми е останала една цигара, а е едва 10 часа вечерта,а на мен ми се пуши зверски...Може би като знам, че нямам цигари и абстиненцията се пробужда.Седя и си мисля за даването.Давам, давам, давам,започвам да си мисля, че вече става като условен рефлекс те да искат, а аз да давам и накрая да ме захвърлят в някой ъгъл, докато отново не стана потребна.Не че се правя на жертва или се жалвам, не търся съчувствие, просто изпитвам досада от това....
За 4 дни никой не ме попита как съм, какво става с мен..Миналата седмица спах 4 зни по пейките, пиех кафета по никое време по разни барове и бензиностанции, не се обадих на никого, не помолих никого да отида да спя у тях, на топло, покрив, ала бала.Не ми се говореше, не ми се обясняваше защо не мога да се прибера в къщи,че не съм желана и бла бла бла...Обаче как никой не обърна внимание на физиономията, с която се разкарвах през тези дни..Или че просех дрехи от тях, защото вечер става студено.Това са наблюдателните ми близки и мили хора, които по принцип са загрижени за мене...Не съм злобна, не съм обидена, просто ми е болно, даже може и да не ми е болно, а само апатично.Даже може би леко дебилно ми е, но това е отделен въпрос.
Пиша всичко това тук, защото не ми се говори с тях, не ми се споделя дали и защо съм обидена, засегната и прочие, не ми се изпада в емоционални изблици и сълзливи емоции.Стига ми, че плаках повече от час в ръцете на най- добрия си приятел, който дни наред виждал, че нещо не е наред, но не питал, а чакал аз сама да споделя...Не знам, може би е прав, но все пак, аз щях да се намеся, да питам, да нахалствам дори, ако усещам, че нещо не е наред...Или щях да играя мълчалива подкрепа, както правя в момента, гледайки го кротко всяка вечер как мах амфети и се прави на безсмъртен....Какво да му кажа, не съм му майка, не съм...
И нерешителната ми приятелка, разгонената ми приятелка, приятелката, която е пич, познатият, който иска да спи с мен, детето, което е влюбено в мен, а аз го отбягвам, защото ме е страх, че ще се привържа към него прекалено много, другият, който ме гледа с очакващи очи, Заветният, на който някой ден наистина ще му разбия зъбите, малкия, който ми е като братче, Враца баце, който е умен, набожен и повечето хора намират второто за недостатък и който ме видя да се моля пред една икона с насълзени очи, приятелят, чийти очи са пълни с напрежение и болка, приятелят, който е абсолютния айляк, познатите, с които водим филисофски разговори, познатите, за които не ми пука въобще.....
Изпуших и последната си цигара, не ми се пуши, не ми се спи, ще си пусна да гледам пак 500 days of summer, където никой не вярва в съдбата, докато не му тресне един в челюста....
Няма коментари:
Публикуване на коментар