Fuck you guys I`m going home

 Имам нов метод за справяне с негативните емоции, особено нездравите такива. Вместо да си го изкарвам на хората, в частност на хората, които обичам, ще пиша по- често тук или ще си правя разходки. Очевидно не съм дорасла достатъчно да бъда толерантна, освободена от предразсъдъци, нерви, пасивна агресия, ревност и прочие красоти, затова поне трябва да ги изливам здравословно навън от себе си. Майната му на положителното мислене, необходимо ми е правилното мислене. А то включва в себе си най - вече идеята, че светът не се върти около мен. Собственият ми свят също не се върти около мен. Той се върти около мен и хората, с които го споделям. Основно го отнася и страда от моите нерви, истерии, неврози и паранои любимият мъж. Репликата: "Аз това не го правя, за да те нараня." я чувам твърде често, за да е случайно. Тоест аз очевидно прекалено много задълбавам в нещата, които той казва или прави, с идеята за скрития подтекст, който никога не е в моя полза.И кой страда от това? Първо аз.Защото дори измислената или самовнушената болка си боли съвсем реално. И верижната реакция - наранявам него.За по - лесно. И защото съм с презумпцията, че понеже ме познава, няма да ме зареже заради такива глупости.
  Обаче не е така. Негативите имат способността да се натрупват и то главоломно, докато в един момент и "Подай ми солта." може да бъде причина за битово насилие. И може би често е.Не искам да съм част от статистиката, все пак имам самочувствието на интелигентен човек.
   Но съм и жена. Това автоматично обърква уравнението. Там където свършва логиката, започва стихийната емоция, която изобщо нямам представа как се контролира. По навик винаги я пускам на воля. Като ултимата на Нами / хората, които играят LOL ще ме разберат, за останалите - представете си приливна вълна, която помита всичко по пътя си/. Според поговорката едно камъче може да обърне каруцата. Какво остава за такова бедствие, след мен трябва да пристигат от Уницеф с горещо какао и одеяла. Едва ли не. Или защо пък не.
   Егоистично мога да се успокоявам, че съм емоционална, ексцентрична натура, която според любимия мъж не е спокойна дори и в съня си. Няма какво да играя.
  Но това не решава основния проблем, а той е последиците от цялата свобода на изразяване. Не е секси, ама никак не е секси да не възприемаш жена си като нормален човек, защото е пълна откачалка без никакъв самоконтрол. Разбира се, преувеличавам, но в крайна сметка, когато се изчерпи търпението на един човек какво му остава? Да хвърли кърпата, да скъса синджира и да си ходи. И за кого остава контрата? За многострадалната Геновева, която все остава неразбрана, засегната и наранена. И на мен щеше да ми досади, ако бях в обратната ситуация. Пардон, била съм. И ми беше досадно. Защото след поредната душевна драма, която ми се изкарва няма да уточнявам през къде, без да имам дори пръстченце в цялата работа, съчувствието ми се изчерпа. Разбирането също. И просто гледах да се изнижа по терлици и да оставя някой друг да обръща внимание. Така че, да, това е познат и хлъзгав път. И никак, ама никак не е забавно.
   Всичко написано дотук няма да промени начина, по който се чувствам в момента. Ще ми трябва време да се успокоя. Но все пак осмислянето, осъзнаването на една тъпа  ситуация в момента ми спестява един крив скандал с любимия човек. Или кротките злобни забележки преди сън. Понякога ги събирам с дни в себе си гадните емоции и ги изливам по възможност в най - неподходящия момент. В това съм станала много добра.
 И като се замисля кому е нужната цялата тази драма?