6 AM tears

6 и 26 часа сутринта е. Будна съм от 3 и нещо. Гледах сиропиран филм и ядох мляко с бисквити - любимата ми детска закуска. И плаках. От изтощение, от твърде много емоции и твърде малко време да ги обмисля.
   Бременна съм. Не от вчера, от половин година.Но още не мога да свикна с идеята, че чакам бебе. И не, вроденият майчински инстинкт не стига, за да заглуши страховете, параноите и нервите. Очакват от теб да грееш, да си ведра и вглъбена в себе си и детето.Да имаш готов отговор на хилядите въпроси, от които, както се оказва "Как ще се казва детето?" не е от най - лесните.... И искат да ти дадат съвети. Майките дават за пример себе си, сякаш ти не можеш да мислиш самостоятелно изведнъж. Останалите жени те гледат със завист или съжаление, в зависимост от възрастта им и скоростта, с която се движи биологичния им часовник..... И ти посрещаш с усмивка всичко това, защото иначе ще настане безмерна сеч. А, повярвайте ми, яростта на бременна жена е нещо забележително...
  Не забравям за бъдещия татко. В началото се дразнех и не разбирах защо не се вълнува чак така, както ми се искаше и както аз треперех. Обаче е нормално, всяко трепване на детето го усещам аз, всеки порив. Той разбира се, усеща ритането (което е непрестанно от 2 месеца и да- индивидуално е кога ще усетиш бебето си за първи път и никой не може да ти каже копче, само защото му се струва, че е рано и защото детето е 140 грама), усеща животът, който расте. Но не променя всеки миг от ежедневието си. Не ме разбирайте погрешно, не се оплаквам, това е красив период на очакване на нещо, което ще промени всичко оттук насетне. Както мъжът ми каза - следващите 18 години няма да се въртят около нас.
  Обаче никой не те подготвя за сълзите от напрежение, защото имаш толкова много въпроси в главата си, а няма правилен човек, на който да ги зададеш.