Минорни, мажорни и рождени дни

Чувствам се като птица в клетка, не ми достига въздух, не мога да разперя криле, не мога да дишам спокойно. Нищо не се е случило, но напрежението във въздуха може да се реже с нож....Не е казана дума накриво, но има хладни погледи и пасивна агресия..Непровокирана, не знам, а може и да е, обаче аз като не знам какво се случва в главата на любимия човек. Минаха ми и параноичните мисли през главата, че иска да се раздели с мен, но не знае как..Че има друга.. А няма, само двамата се, явно нещо се случва или не се случва между нас, заради което той се затваря в себе си като мида и виждам в очите му напражение, безмълвно напрежение, което не разбирам откъде идва да му се не види.... Днес трябваше да е мажорно, но не е, съжалявам..:)Друг път..

Минорно

Понеделник сутрин.Как го мразя това време...Нито съм в кондиция, нито знам какво се случва, започвам да организирам седмицата, организацията се проваля, настъпва хаосът и всичко е цветя и китки. Главата ми е още рохка, а нахлуват мисли, които не искам да са там.Капацитетът ми в момента не може да поеме още житейски размисли и страсти... Четох за няколко случая, в които жените не разбрали, че са бременни докато не дошъл моментът да родят.Колко трябва да си перде, да не разбереш, че живот расте в теб? И по женски злобно, ебати леката бременност. И аз така, искам да прескоча всички драми, перипетии и трагедии и да прескоча до момента, в който вече са налице отрочетата Петко и Борис, аз съм домакиня, пека меденки и пиша поезия, а в свободното си време си цъкам WOW, както правя и сега.Ей това е идилия, много я искам.Майната им на амбициите и кариерата, ще намирам удовлетворение в простичките удоволствия като да правя закуска на семейството си и да се опитам да изгледам поне един кактус, да оплета шалове на децата си, да направя прословутия колаж от картички, който е в процес на преминаване от етап идея към етап изпълнение от години.Да отида на гости на баба, да имам време за нея.Мога да изреждам до утре...Вместо всичко това в момента трябва да седна да пиша административно -наказателни разпоредби...Кой е прецакан,а?

празни мисли на един празен човек

Спим, другари и другарки, спим.Липсва кондиция, няма хъс, пролетната умора се е насадила и през есента и ни носи на едни паднали листа в неизвестна посока.А ние смучем сутрешното кафе, изприпкваме на работа, нищим цял ден световните проблеми, в частност нашите собствени, че са по- близо и изглеждат по належащи.. И те така, минават дните, потъваме в прах и паяжинки, както ежедневието предполага.После изприпкваме от работа в къщи, чувстваме се свободни от работния хомот, но надяваме домашния, свързан с други жизнеутвърждаващи действия като готвене, пране, чистене, хранен на котката, подреждане. И после сън..... Умри, заспи – не повече. И знай, че тоя сън е краят на сърдечна скръб и хиляди жестоки удари - дял на плътта! О, ето край желан! Умри, заспи... Заспи, или пък може би — сънувай?... Да, и това е пречката; защото какви ли сънища ще ни споходят сред тоя смъртен сън, когато ний отхвърлим всеки земен смут и мъка? И туй ни спира. Този страх превръща живота в дълголетна нищета. Кой би понасял гаврите и бича на времето, неправдата на силния, на гордия презрението, мъките горчиви на отвъргната любов, потъпкването на законите, безочието на властта, онуй презрение, което получава смиреното достойнство във награда от недостойнството — кой би търпял това, щом може да намери мир с едно замахване! Кой би желал да носи това бреме и да страда, да стене в тоз мъчителен живот? Но ужасът пред нещо, след смъртта - страната неоткрита, от която не се е връщал никой пътник още — смущава волята и ето че по-скоро сме готови да търпим сегашните злини, отколкото към други неизвестни да се хвърлим. Така съзнанието ни създава от всички нас страхливци; и така естественият цвят на смелостта изтлява в бледността на наште мисли. Дела на сила и величие пред този страх изменят своя път и губят име на дела... Но тихо. И къде отиде вдъхновението?