празни мисли на един празен човек

Спим, другари и другарки, спим.Липсва кондиция, няма хъс, пролетната умора се е насадила и през есента и ни носи на едни паднали листа в неизвестна посока.А ние смучем сутрешното кафе, изприпкваме на работа, нищим цял ден световните проблеми, в частност нашите собствени, че са по- близо и изглеждат по належащи.. И те така, минават дните, потъваме в прах и паяжинки, както ежедневието предполага.После изприпкваме от работа в къщи, чувстваме се свободни от работния хомот, но надяваме домашния, свързан с други жизнеутвърждаващи действия като готвене, пране, чистене, хранен на котката, подреждане. И после сън..... Умри, заспи – не повече. И знай, че тоя сън е краят на сърдечна скръб и хиляди жестоки удари - дял на плътта! О, ето край желан! Умри, заспи... Заспи, или пък може би — сънувай?... Да, и това е пречката; защото какви ли сънища ще ни споходят сред тоя смъртен сън, когато ний отхвърлим всеки земен смут и мъка? И туй ни спира. Този страх превръща живота в дълголетна нищета. Кой би понасял гаврите и бича на времето, неправдата на силния, на гордия презрението, мъките горчиви на отвъргната любов, потъпкването на законите, безочието на властта, онуй презрение, което получава смиреното достойнство във награда от недостойнството — кой би търпял това, щом може да намери мир с едно замахване! Кой би желал да носи това бреме и да страда, да стене в тоз мъчителен живот? Но ужасът пред нещо, след смъртта - страната неоткрита, от която не се е връщал никой пътник още — смущава волята и ето че по-скоро сме готови да търпим сегашните злини, отколкото към други неизвестни да се хвърлим. Така съзнанието ни създава от всички нас страхливци; и така естественият цвят на смелостта изтлява в бледността на наште мисли. Дела на сила и величие пред този страх изменят своя път и губят име на дела... Но тихо. И къде отиде вдъхновението?