Направих грешката да пия кафе по нощите, явно остарявам, щом ми се отразява...И си седя кротко и гледам приятелите си, които пият биричка, мента.Дали на тях им е по-лесно или просто на мене вече ми тежи да съм непукиста, майката, на която всеки излива мъката си и намира утеха.Като се замисля - това са двуметрови мъже, всеки от които като ме прегърне, направо ми изкърва въздуха, а изглеждат крехки и раними и ги прегръщам аз тях.И сякаш потъват в прегръдката ми , сякаша ръцете ми се безкрайни и успяват да обгърнат цялата им болка.
А тази гледам още един човек, мъж дори, на 30 и няколко...Уязвим може би дори повече от тях, моите приятели- деца.Какво мога да му дам аз, каква утеха, каква опора?Но ето за поредна вечер виждам очакване в очите му, което не разбирам и на което ме е стрех да отвърна.Кой е решил, че аз съм смелата, че аз понасям всичко?Аз себе си не мога да събера, парченцата отдавна са се разлетели, а те не мене възлагат надежда.Ужасявам се, защото точно техните очаквания не мога да предам, няма да си го простя.И се озовавам в един омагьосан кръг, където аз крия моята слабост в тяхната, а те крият своята от света, ала не и от мен...
Кога ще дойде моят ред да се отпусна в нечия прегръдка и да не се тревожа за нищо, просто да се сгуша и да забравя всичко, да намеря покой?Искам го този проклет покой, толкова силно, колкото искам и тръпка....Къде?

Стаята

Тя се опита да стане възможно най-тихо и незабележимо от леглото и да отиде до тоалетката, където имаше оставена чаша вода.Жажда я мъчеше от няколко часа, но не смееше да мръдне от леглото, за да не би да го подразни и да предизвика гнева му.Крайниците й бяха схванати от неподвижното лежане на леглото, движеше се бавно и с малки крачки.
Стигна до тоалетката и взе внимателно чашата, отпи няколко малки глътки и усети прилив на още по-силна жажда, изпи чашата до дъно.Така поне щеше да издържи още няколко часа.
Погледна се в огледалото, лицето й беше бледо, със сенки под очите, косата й се пилееше по раменете, дълга и несресана.Той не й даваше да я подстригва, обичаше да я оплита около ръката си, за да извива главата й назад.Тя беше в пълно подчинение на неговата воля.
Не беше излизала от апартамента от толкова дълго време, че самата тя не помнеше.Беше загубила представа за времето, беше се потопила изцяло в неговия свят, в неговите фантазии и се беше стопила.Не помнеше много неща от миналото си, бледи сенки от живота й преди неговата поява в него.Не беше сигурна дали е имало "преди него".Но помнеше, че той в началото беше различен.Едва сега осъзнаваше как той бавно и постепенно е затягал примката около нея и е свивал жизненото й пространство до минимум, скрит под облика на загрижения, но властен любим.
Седна на леглото, като се опитваше да накара пръстите си да не треперят.Прокара ги през косата си, нежна, мека, безкрайно дълга, тя също беше част от капана.Веднъж се опита да я отреже с ножиците.Той не й позволи, изви ръката й до болка и тя пусна ножицата.Повече не видя остри предмети около себе си.Той носеше храна, всичко необходимо, тя само седеше в къщи, подреждаше,чистеше, през останалото време седеше на прозореца и гледаше навън, където животът продължаваше да тече без нея.
Не се опитваше да избяга, отдавна беше забравила за тази мисъл, "отвън" вече й се струваше безкрайно далече, не вярваше,че прозорецът можеше да се счупи или че през терасата можеше да се измъкне до покрива на съседната сграда.Тя мислеше, че ако някой ден си тръгне или поне той я пусне да излезе, то ще бъде през вратата, през която той самият излизаше всяка сутрин за работа.
През тези дни й беше по-лесно.Той по цял ден беше навън, тя спокойно се движеше из апартамента, можеше да чете книги или да си пусне музика.Вечер,когато той се прибереше, изискваше абсолютна тишина.Носеше вечеря и храна за следващия ден за нея.Взимаше душ, докато тя слагаше масата.След като се нахранеха, той лягаше в скута й и заплиташе пръсти в косите й, говореше тихо за деня си.Тя го слушаше внимателно и се стараеше да бъде нежна и успокояваща, с милувки да го приласкае.В добри вечери той не я удряше, може би само докато я любеше.Връзваше я внимателно за топките на леглото, можеше да изучава тялото й с часове.Нежно, понякога със зъби и нокти, с камшик или игли.Тя никога не знаеше какво я очаква.Стараеше се да го умилостиви доколкото стигаха силите й.Щом я накареше да свърши поне няколко пъти, проникваше грубо в нея и свършваше и той.Това отнемаше часове.Може би сексът беше единственият момент от тяхната връзка, в който той я питаше какво иска.След това я отвързваше и заспиваше с глава на гърдите й.
Сутринта ставаше рано, тя също.Правеше му кафе, силно и горчиво, след това го изпращаше на работа.Тогава беше нейното време, мъничко свобода за нея.
В лоши дни той се прибираше кисел, не му се говореше, понякога не носеше храна и тя оставаше гладна на следващия ден.Той избухваше от най-малкия звук и просто побесняваше, чертите му се изменяха, ставаше друг човек. В тези нощи той я хващаше за косите, влачеше я по пода, удряше я, докато не потече кръв.Веднъж пукна устната й и я болеше дори да се усмихне, камо ли да говори.Извиваше й ръцете, връзваше, биеше я с часове с камшика, докато не капнеше от умора.После нещо ставаше - превръщаше се в мил и любвеобилен отново, погрижваше се за раните й, позволяваше й да плаче и я любеше бавно и нежно, докосваше я сякаш е от стъкло и ще се счупи.
Позволяваше й да пуши, но предпочиташе да пуши, когато го няма или да запали заедно с него след секс.
През почивните дни й беше непосилно, защото не знаеше какво да прави.Беше като опъната струна, защото ако сбъркаше нещо, щеше да стане още по-зле , защото той освирепяваше още повече, не го разсейваше работата му.
През тези дни тя беше особено кротка и покорна, само отвреме навреме се криеше в банята, за да не види сълзите й.За да не го дразни , се научи да плаче без глас.Никакъв излишен шум.
Веднъж й донесе рози, това беше още в началото.Той знаеше,че тя не обича цветя, но въпреки това ги донесе.Тя се усмихна широко и благодари, а той я удари и я нарече лицемерна.Тогава все още не разбираше какво става.Все едно в него бяха двама души, единият я смазваше, а другият се грижеше за нея, може би ,за да да оцелее тя и да продължи да я мачка той.Тя не знаеше,че ще се стигне дотук, не очакваше.Пристъпите на ярост бяха редки,тя успяваше да ги потуши, да го успокои.Помнеше една вечер как беше избеснял той, тя беше успяла да го прегърне и се опитваше с крехкото си тяло да го задържи, за да не потроши къщата ....или нея.Мислеше,че ще може да се справи, но постепенно тя се претопяваше в едно същество, изпълнено със страх, сякаш смръзнато.Без воля, памет и свои желания.
В моментите, когато я обсипваше с любов, тя забравяше за малко какво й костваше това, тогава той просто я омагьосваше, тя ставаше друга -усмихваше се, понякога се смееше, сърцето й биеше спокойно.Но тези моменти се случваха все по-рядко..
Ето снощи например- тя беше по -тиха и незабележима от всякога.Той се върна бесен, тя трепереше, да не си го излее върху нея.Запали свещи, опита се да създаде някаква атмосфера на спокойствие, изпълняваше всяка негова прищявка.Той беше седнал на дивана, тя беше положила глава в скута му и се беше свила на земята до него.В един момент усети как пръстите му се вплитат в косите й и кръвта й спря.Той дръпна рязко главата й назад, за да я гледа в очите, усмихна й се.Стана и я повлече както беше на колене към спалнята, върза я за леглото и започна да я удря.Последното, което помнеше преди да загуби съзнание е как беше стиснал гърлото й с ръка и проникваше в нея.През нощта се събуди трепереща, с посинени китки и синина на едната буза.Той спеше до нея, като още не беше отвързал ръцете й, беше я прегърнал.Тя не издържа и се разплака.Не можеше да се сдържи и да преглъне болката си отново.Той се събуди, светна лампата и я погледна.Този нежен поглед я уплаши още повече.Отвърза я, донесе й вода, погрижи се за бузата й, прегърна я като малко дете и я остави да плаче на воля.После я зави, прегърна я отново и заспа.Уморена до смърт, тя също заспа.
Сутринта той беше невероятно внимателен към нея, донесе й кафе, каза й, че ще й донесе изненада.Тя се усмихна.Той тръгна за работа.Тя чу обичайното щракване на вратата, но не чу превъртането на ключа.Застина.Не смееше да диша от страх,че той ще се върне и ще заключи или че това се случва само в главата й.Приближи се до вратата и погледна през шпионката, нямаше никого отвън.Помисли,че може би я изпитва по този начин, за да разбере какво би направила тя.Обърна се и влезе в хола, изпи кафето си, облече се.Подреди къщата, после седна и запали цигара.Цялата трепереше, знаеше,че трябва да направи нещо.Сега.После щеше да е късно.Явно беше,че е забравил да заключи, а ако е нарочно - мина достатъчно време, за да й повярва, че не би избягала.
Обу се, взе си якето и чантата, нямаше пари или телефон, не помнеше никого от предишния си живот и не знаеше на кого да се обади, но трябваше да се измъкне.Върна се и взе цигарите и запалката си.
В коридора се повъртя известно време за кураж, после безкрайно бавно и внимателно отвори вратата, подаде глава навън и се огледа - нямаше никого.Затвори вратата зад себе си и хукна по стълбите, отвори вратата на входа и хукна навън.Не беше раздвижвала тялото си от толкова отдавна и сега въпреки болката в мускулите, просто не можеше да спре да бяга.
Тичаше вече около час, когато започна да не й достига въздух, спря се да почине.Седна на пейката в някакъв парк, не бе усещала свеж въздух от безкрайно много време, слънчевите лъчи си играеха по лицето й.Тя затвори очи седя така в продължение на часове.Започна да се стъмва и да става студено.Тя осъзна,че не знае и кой сезон е дори, но ако съдеше по студа, може би беше ранна пролет.Загърна се в якето си, запали цигара.Едва сега започна да се плаши.Не знаеше какво да прави, къде да отиде, абсолютно безпомощна беше.Случайно ,ровейки в чантата си, намери някакви пари.Влезе в някакво заведение и си поръча мартини.Този вкус помнеше, той и позволяваше да пие отвреме навреме.Пи бавно, дълго.оглеждаше хората около себе си.Всички те изглеждаха спокойни и силни, знаеха къде ще се приберат.И с кого.
Запали поредна цигара, когато барманът пита за последни поръчки.Тя поръча последно питие и допуши цигарата си.След час беше отново навън, на улицата.Беше полунощ и нямаше никого по улиците.Запали цигара, за да стопли пръстите си, вървеше бавно и неуверено без посока.Сега вече започна да я обхваща паника.И умора.Сети се,че не е яла от сутринта, а и беше изпила няколко питиета, леко замаяна се чувстваше.Стигна до някакъв вход на огромен блок.Седна на стълбите пред него и запали нова цигара.Умората я надвиваше и постепенно се отпусна и се предаде на съня.Цигарата се изплъзна от ръката, леко опари пръстите й, но тя не усети, потънала в дълбок сън.Не усещаше ни студ, ни умора.
Внезапно някаква светлина право в лицето й я събуди.Огледа се, беше в познатото легло с червените завивки.Той беше дръпнал пердето и й се усмихваше.Тя се разсъни напълно и осъзна,че се намира в стаята си, той седи пред нея с чаша кафе и й се усмихва.
Тя седна в леглото и го погледна.Изпита неистов ужас, смразяващ и оставящ я без дъх ужас от облекчението, което изпита като го видя.Облекчение, че си е в къщи.Ужас,че си е в къщи.

Мъдростта на крокодилите

Само в човека съществува садизъм в чист вид.Колкото по -умни ставаме, толкова по-лесно ни е да нараняваме, все по -точно и с все по-малко усилия.Това също си е форма на садизъм да си страничен наблюдател и да чакаш лимита на нечия болка или търпение

Циркче

Емоционалният ми багаж се върна.Внезапно, яростно отново ми нахлу в животеца и ей на, налага ми се да се справям с това.Не знам какво иска за пореден път от мен, не знам какво толкова му липсва от мен в големия, необятен свят, пълен с чудеса... Така де, аз също имам нужда от time off, и аз искам да си щракам с пръсти, ама вече не смя, защото като щракна два пъти и проклетията се появява от нищото, за да ми усложнява битието, което и без това си ми е доволно оплетено.
Проблемът е,че дълго време мислех,че имам нужда от него, че той е този, който ме дърпа напред, понеже ме държи в постоянно напрежение.Че ме прави загадъчна и интересна, непредсказуема по този начин.Да, ама не.Чушки!Тежи си като една най-обикновена котва и ми къса нервите методично и с явно удоволствие.
Зарязах го за известно време, но то стана по-зле положението, понеже се появиха други багажчета и те завзеха крехкото ми вътрешно мирче и го направиха на пух и прах.В своя защита мога да кажа,че умря достойно и по самурайски. ..................................

Призракът отново се обади.Сякаш само, за да пусне отрова в ушите ми.Ставам мрачна и потисната само като го чуя.А той упорито звъни.Неясно защо.Не казва когато го питам, не казва нищо.Никога.Само дежурното "Рекох да те чуя как си."
Добре съм.Наистина.Това е официалната версия и аз се придържам към нея.
Когато му показах, че дори само гласът му ме изважда от крехкото ми равновесие, се нацупи"Добре, повече няма да ти се обаждам."Успокоих се, уплаших се.Какво да го правя?Винаги се връща, винаги боли.Докога?

Между думите

Обожавам да издебвам хората, когато се опитват да скрият някакви неща, като само подметнат или просто настава мъничко мълчание.То не трае повече от 3 секунди, но го усещам отчетливо.Или когато има нещо вметнато зад думите, което човека го е страх да каже или признае, но то е там и е важно.И му се иска да бъде чуто, но няма куража да го каже.Не, само го вметва, намеква, смрънква.Ей така, между другото.Откога хората започнаха да се скъпят на думи?Кога думите станаха толкова страшни и сякаш обвързващи с кръв, че трябва да се пазим от ГОЛЕМИТЕ думи, за да не стане ясно какви сме всъщност?
Говоря си аз с един човек, към когото имам нещо, неясно какво, но се усеща във въздуха, а както разбрах, усеща го и той...Та споделя ми той своите виждания за живота и аз го слушам внимателно, дебна за издайническите думи.И чувам само"Аз мисля, аз смятам, намирам че и според мене....." и още безброй такива и изведнъж осъзнавам, че не съм чула"Аз чувствам.....".
Хищната ми природа, която желае да научи всичко, го пита директно и почти предизвикателно, но не досаттъчно, че да го уплаша, "А какво чувстваш?"
И гладката дълга реч, изпълнена с много епитети, метафори, сравнения спира.Нарушена е мелодията, ритъмът и той замря.Замисли се, не ме погледна в очите, а после тръсна глава и каза"Не знам, не мога, не ме питай..." и смени темата.
Как тъй се случи, че един интелигентен, обаятелен човек и събеседник замлъкна.Затвори се, сякаш се стресна, че е излязъл гол пред хората, на показ.И показа слабост.Изненадах се, защото мислех, че ми има доверие.Не чак толкова, че да му нахлуя в мислите и да ги разгледам, но не и толкова малко, че да не ми сподели някои неща, които мисля, са му тежели.
Защото аз се храня със споделеното от хората, защото аз съм тъмният им кладенец, в който те прошепват най-страшното и най-желаното, но към когото не поглеждат, от когото очакват да пази тайните им и да мълчи за тяхната не чак толкова съвършена същност.
Аз също имам такива моменти - не знам дали са точно теми табу, но просто неща, за които не мога да говоря спокойно, защото емоцията взема връх.
Понякога даже не е дума търсенето от мен издайническо откровение.
Спомням си - седя в студа пред едно завадение и се опитвам да спася връзката и любовта си.Паля нервно цигара, цялата треперя, пръстите ми едва държат цигарата.И слушам бавните му, спокойни и уверени изречения как това е за добро, че тази раздяла е нужна в момента, за да се справел той със своите демони.Продумвам аз, че не съм само за украса, а и за подкрепа и опора.Не, той бил мъж, трябвало само да се справи.Идеше ми да му шибна един през детските устни.
И поглеждам надолу.Гледам ръцете му.Треперят, едва пали цигара и той и почти я изпуска.Дърпа нервно от нея, проблясва по-силно огънчето, а пръстите ми издайнически треперят.В този момент аз се успокоих.Щом трепери, значи и него го страх, няма да ме изгуби.Мислех си - и на него му пука, той също е слаб в момента.Нищо не казах, съгласих се неговото решение.Чувахме се само по телефона за известно време.Един път ми разказва за някакво парти, как се напи зверски и как нищо не помнел.Прибрали го приятели, оставили го да спи на някакво легло.И се събудил сутринта, нищо не помнещ, но ми подчертава с ясен глас в слушалката, че си бил с дрехите и даже и с обувките.Помислих си "Защо ми го казваш, за да не си помисля, че си спал с някоя, нали!А защо ти пука, защо?Какво те интересува как ще реагирам, щом си сам и свободен, както ти самият искаше....."Нищо не казах, освен обичайното "Умната с пиенето".
Поредните половинчати истини, казани така, между другото, за да не стане страшно, че си казал, каквото мислиш.И колко ли пъти и аз съм правила същото?

За децата

Армията на генерално прецаканите се множи.Наличието на интелект в младежта клони към нула, ако не и към отрицателни стойности.И защо? Защото прекрасното поколение не чете книги и не проявява интерес към друго, освен към себе си.Егоцентризмът е на почит.
Не знаят думички като"геноцид" и "холокост".Събират се на "аграрни" партита, на които се обсъжда коя с кой е спала и колко му е дебел.Да, размерът няма значение, ако визираме дължината.
Липсва желанието за усъвършенстване, задоволяват се с минимум информация за максимум "лекота в главата"( мнанието на една 85 - годишна баба).
И това е поколението на бъдещето.Разликата между тях и мен реално е само няколко години, а всъщност ни делят стени, векове, цели светове сякаш.
Не че не раждам и аз мъдрости от сорта на "Хеликоптерите са душите на умрелите танкове.",но поне през останалото време ме води някаква амбиция.
Общото между нас е промишленото количество алкохоло, което се изпива и проблемите в родната семейна стряха.Разлика - ние пушим и трева, те карат на амфети.
Общо - не ни радва заобикалящата ни среда, насилие и стотиците часове, убити в безцелно скитане по планетата.Разлика- аз ще убия мъката с готина книга или смислен филм, които да ме впечатлят и да обсебят с дни съзнанието ми.А те ще гледат Н- тото продължение на тъпа комедия или хорър.
Някой знае ли кой е Булат Окуджава?В университета вече приемат и с двойки на изпитите.Летвата на каквото и да било интелектуално развитие гони пода.
Не че аз съм най-интелигентната и умната на планетата.Но поне имам надежда за себе си.И никаква за тях.
Къса памет, мода, безмислен смях и празни погледи са белезите на малките сладки 16-17- годишни девойки, класифицирани като"покемонки" срлед заобикалящата ме среда.
Процедурата е : запознаваш се с невинната непълнолетна девойка, оказва се тъпа и девствена.Няма да я опънеш на първата вечер, но на четвъртата вече си се класирал.Нямате теми на разговор, затова взимаш някое другарче за интелектуален буфер.
Освен всичко друго излизат на конвейер тези, които се водят "алтернативни чеда" - черен молив, черни дрехи, лак, коса..Армията на нощните шкафчета ни превзема.
Веднъж се опитах да проследя бройките на един приятел.Проблемът беше, че всички бях едни и същи.Думи, жестове, погледи - равни до безобразие, имащи някаква форма , но лишени от съдържание.
Може би звуча злобно и надуто, но наистина го мисля и го виждам всеки ден.Не казвам, че не съм минала през дивашките тийнейджърски изцепки като да се прибера с огненочервена коса или да ходя със сини кубинки и блузи поне 5 номера по-големи.Но беше не само, за да ме забележат.
Къде изчезна невинноста?