Направих грешката да пия кафе по нощите, явно остарявам, щом ми се отразява...И си седя кротко и гледам приятелите си, които пият биричка, мента.Дали на тях им е по-лесно или просто на мене вече ми тежи да съм непукиста, майката, на която всеки излива мъката си и намира утеха.Като се замисля - това са двуметрови мъже, всеки от които като ме прегърне, направо ми изкърва въздуха, а изглеждат крехки и раними и ги прегръщам аз тях.И сякаш потъват в прегръдката ми , сякаша ръцете ми се безкрайни и успяват да обгърнат цялата им болка.
А тази гледам още един човек, мъж дори, на 30 и няколко...Уязвим може би дори повече от тях, моите приятели- деца.Какво мога да му дам аз, каква утеха, каква опора?Но ето за поредна вечер виждам очакване в очите му, което не разбирам и на което ме е стрех да отвърна.Кой е решил, че аз съм смелата, че аз понасям всичко?Аз себе си не мога да събера, парченцата отдавна са се разлетели, а те не мене възлагат надежда.Ужасявам се, защото точно техните очаквания не мога да предам, няма да си го простя.И се озовавам в един омагьосан кръг, където аз крия моята слабост в тяхната, а те крият своята от света, ала не и от мен...
Кога ще дойде моят ред да се отпусна в нечия прегръдка и да не се тревожа за нищо, просто да се сгуша и да забравя всичко, да намеря покой?Искам го този проклет покой, толкова силно, колкото искам и тръпка....Къде?