Обожавам да издебвам хората, когато се опитват да скрият някакви неща, като само подметнат или просто настава мъничко мълчание.То не трае повече от 3 секунди, но го усещам отчетливо.Или когато има нещо вметнато зад думите, което човека го е страх да каже или признае, но то е там и е важно.И му се иска да бъде чуто, но няма куража да го каже.Не, само го вметва, намеква, смрънква.Ей така, между другото.Откога хората започнаха да се скъпят на думи?Кога думите станаха толкова страшни и сякаш обвързващи с кръв, че трябва да се пазим от ГОЛЕМИТЕ думи, за да не стане ясно какви сме всъщност?
Говоря си аз с един човек, към когото имам нещо, неясно какво, но се усеща във въздуха, а както разбрах, усеща го и той...Та споделя ми той своите виждания за живота и аз го слушам внимателно, дебна за издайническите думи.И чувам само"Аз мисля, аз смятам, намирам че и според мене....." и още безброй такива и изведнъж осъзнавам, че не съм чула"Аз чувствам.....".
Хищната ми природа, която желае да научи всичко, го пита директно и почти предизвикателно, но не досаттъчно, че да го уплаша, "А какво чувстваш?"
И гладката дълга реч, изпълнена с много епитети, метафори, сравнения спира.Нарушена е мелодията, ритъмът и той замря.Замисли се, не ме погледна в очите, а после тръсна глава и каза"Не знам, не мога, не ме питай..." и смени темата.
Как тъй се случи, че един интелигентен, обаятелен човек и събеседник замлъкна.Затвори се, сякаш се стресна, че е излязъл гол пред хората, на показ.И показа слабост.Изненадах се, защото мислех, че ми има доверие.Не чак толкова, че да му нахлуя в мислите и да ги разгледам, но не и толкова малко, че да не ми сподели някои неща, които мисля, са му тежели.
Защото аз се храня със споделеното от хората, защото аз съм тъмният им кладенец, в който те прошепват най-страшното и най-желаното, но към когото не поглеждат, от когото очакват да пази тайните им и да мълчи за тяхната не чак толкова съвършена същност.
Аз също имам такива моменти - не знам дали са точно теми табу, но просто неща, за които не мога да говоря спокойно, защото емоцията взема връх.
Понякога даже не е дума търсенето от мен издайническо откровение.
Спомням си - седя в студа пред едно завадение и се опитвам да спася връзката и любовта си.Паля нервно цигара, цялата треперя, пръстите ми едва държат цигарата.И слушам бавните му, спокойни и уверени изречения как това е за добро, че тази раздяла е нужна в момента, за да се справел той със своите демони.Продумвам аз, че не съм само за украса, а и за подкрепа и опора.Не, той бил мъж, трябвало само да се справи.Идеше ми да му шибна един през детските устни.
И поглеждам надолу.Гледам ръцете му.Треперят, едва пали цигара и той и почти я изпуска.Дърпа нервно от нея, проблясва по-силно огънчето, а пръстите ми издайнически треперят.В този момент аз се успокоих.Щом трепери, значи и него го страх, няма да ме изгуби.Мислех си - и на него му пука, той също е слаб в момента.Нищо не казах, съгласих се неговото решение.Чувахме се само по телефона за известно време.Един път ми разказва за някакво парти, как се напи зверски и как нищо не помнел.Прибрали го приятели, оставили го да спи на някакво легло.И се събудил сутринта, нищо не помнещ, но ми подчертава с ясен глас в слушалката, че си бил с дрехите и даже и с обувките.Помислих си "Защо ми го казваш, за да не си помисля, че си спал с някоя, нали!А защо ти пука, защо?Какво те интересува как ще реагирам, щом си сам и свободен, както ти самият искаше....."Нищо не казах, освен обичайното "Умната с пиенето".
Поредните половинчати истини, казани така, между другото, за да не стане страшно, че си казал, каквото мислиш.И колко ли пъти и аз съм правила същото?
Няма коментари:
Публикуване на коментар