Каишката

Не виждате каишката на врата ми, нали?Но тя е там.Стиска нежно и внимателно гърлото ми от години, дотолкова съм свикнала с нея, че съм привикнала да си поемам дъх на съвсем малки вдишвания, за да не се впива в жилите ми непрекъснато.Това те кара да се замисилш за всяка поета глътка въздух, за това как я пилееш, за какво я използваш.Всичко това се случва, разбира се, защото съм принудена от болката да обръщам внимание на това.

Мое лично мнение е, че хората не обръщат внимание на дразнители, които не им се навират постоянно в очите и са по-склонни да ги игнорират, ако няма непосредтвена опасност или не загубят търпение.Тоест някой може да ти бръмчи в ухото, но щом от това не се умира, може и да го изтърпиш няколко часа.
Мъчително е да осъзнаеш с колко много се примиряват хората.Как свиват жизненото си пространство до минимум, само и само да не поемат инициативата да променят живота си.Не осъзнават пропиляното, загубено нехайно, за да не се затрудняват излишно.Търпима болка - превръща се в ежедневие, а после и в начин на живот.И какво става с тях - роботи, зомбита и разни други низши форми на живот, лишени от воля за борба със себе си и всички останали.
Вероятно и аз съм като тях, но просто имам каишка на врата и тя малко или много ми напомня ежесекундно това, което те често и завинаги забравят.Дали аз съм късметлийката или те?
Аз виждам, те не, те не правят нищо, аз не мога - забравихте ли - имам каишка на врата.И свободният й край не е в моята ръка.Аз също съм нечия кукла, дали на конци не зная, но съм на колене и очаквам друг да реши съдбата ми.Не защото така съм решила, а защото не съм взела никакво решение по въпроса.
А сега като се замисля и не знам какво решение бих взела.Колебанието е приятел, нали?Предпазва ни от прибързването р разумни граници.Но никой не ни казва какво ни предпазва от него, когато то завладее мислите ни и не можем да вземе решение?Няма хепиенд, има само енд.