няма

Какво значи дълг? В какво се състои дългът към някого? Дали винаги, когато този човек те потърси за подкрепа, ти трябва да откликваш или можеш понякога да поставяш себе си на първо място? Не ми се пише, реве ми се!

Минорни, мажорни и рождени дни

Чувствам се като птица в клетка, не ми достига въздух, не мога да разперя криле, не мога да дишам спокойно. Нищо не се е случило, но напрежението във въздуха може да се реже с нож....Не е казана дума накриво, но има хладни погледи и пасивна агресия..Непровокирана, не знам, а може и да е, обаче аз като не знам какво се случва в главата на любимия човек. Минаха ми и параноичните мисли през главата, че иска да се раздели с мен, но не знае как..Че има друга.. А няма, само двамата се, явно нещо се случва или не се случва между нас, заради което той се затваря в себе си като мида и виждам в очите му напражение, безмълвно напрежение, което не разбирам откъде идва да му се не види.... Днес трябваше да е мажорно, но не е, съжалявам..:)Друг път..

Минорно

Понеделник сутрин.Как го мразя това време...Нито съм в кондиция, нито знам какво се случва, започвам да организирам седмицата, организацията се проваля, настъпва хаосът и всичко е цветя и китки. Главата ми е още рохка, а нахлуват мисли, които не искам да са там.Капацитетът ми в момента не може да поеме още житейски размисли и страсти... Четох за няколко случая, в които жените не разбрали, че са бременни докато не дошъл моментът да родят.Колко трябва да си перде, да не разбереш, че живот расте в теб? И по женски злобно, ебати леката бременност. И аз така, искам да прескоча всички драми, перипетии и трагедии и да прескоча до момента, в който вече са налице отрочетата Петко и Борис, аз съм домакиня, пека меденки и пиша поезия, а в свободното си време си цъкам WOW, както правя и сега.Ей това е идилия, много я искам.Майната им на амбициите и кариерата, ще намирам удовлетворение в простичките удоволствия като да правя закуска на семейството си и да се опитам да изгледам поне един кактус, да оплета шалове на децата си, да направя прословутия колаж от картички, който е в процес на преминаване от етап идея към етап изпълнение от години.Да отида на гости на баба, да имам време за нея.Мога да изреждам до утре...Вместо всичко това в момента трябва да седна да пиша административно -наказателни разпоредби...Кой е прецакан,а?

празни мисли на един празен човек

Спим, другари и другарки, спим.Липсва кондиция, няма хъс, пролетната умора се е насадила и през есента и ни носи на едни паднали листа в неизвестна посока.А ние смучем сутрешното кафе, изприпкваме на работа, нищим цял ден световните проблеми, в частност нашите собствени, че са по- близо и изглеждат по належащи.. И те така, минават дните, потъваме в прах и паяжинки, както ежедневието предполага.После изприпкваме от работа в къщи, чувстваме се свободни от работния хомот, но надяваме домашния, свързан с други жизнеутвърждаващи действия като готвене, пране, чистене, хранен на котката, подреждане. И после сън..... Умри, заспи – не повече. И знай, че тоя сън е краят на сърдечна скръб и хиляди жестоки удари - дял на плътта! О, ето край желан! Умри, заспи... Заспи, или пък може би — сънувай?... Да, и това е пречката; защото какви ли сънища ще ни споходят сред тоя смъртен сън, когато ний отхвърлим всеки земен смут и мъка? И туй ни спира. Този страх превръща живота в дълголетна нищета. Кой би понасял гаврите и бича на времето, неправдата на силния, на гордия презрението, мъките горчиви на отвъргната любов, потъпкването на законите, безочието на властта, онуй презрение, което получава смиреното достойнство във награда от недостойнството — кой би търпял това, щом може да намери мир с едно замахване! Кой би желал да носи това бреме и да страда, да стене в тоз мъчителен живот? Но ужасът пред нещо, след смъртта - страната неоткрита, от която не се е връщал никой пътник още — смущава волята и ето че по-скоро сме готови да търпим сегашните злини, отколкото към други неизвестни да се хвърлим. Така съзнанието ни създава от всички нас страхливци; и така естественият цвят на смелостта изтлява в бледността на наште мисли. Дела на сила и величие пред този страх изменят своя път и губят име на дела... Но тихо. И къде отиде вдъхновението?

Дзен мотив

Напоследък всяка сутрин геройски закъснявам за работа и колкото и да се опитвам, едвам додрапвам да си купя кафе и да се циментирам на бюрото.Отгоре на всичко последните дни съм болна, втриса ме, вие ми се свят, боли ме цялото тяло.Идилия. Днес сутринта, като всеки ден си чакам кротко на спирката, придремвам с едното око.Качвам се на рейса, успявам по изключение да седна. Свила съм се и се опитвам да не треперя, когато погледнах напред и видях едно спящо момче, седнало срещу мен.С черно поло, изтрити дънки, голяма чанта, подсказваща,че най- вероятно е студент и очилца.Много сладко и невинно дете, сгушило се и спи. Докато се вглеждах в лицето му, видя най- прекрасната и съвършена долна устна. Нежна, изящни черти, розова, почти бебешка.Такова съвършенство пред мен, в този обикновен ден, в автобус пълен с обикновени хора, запътили се към обикновените си задължения на обикновената си работа.И изведнъж това дете с тази устна. Ще кажете, не обърна ли внимание и на горната устна? Обърнах, тя беше допълнение към долната, но отстъпваше по красота и форма.Но така или иначе на фона на долната устна, всичко щеше да бледнее. И така, както си спеше срещу мен симпатичното дете се събуди, стана и слезе на спирката на университета. Озари моя ден и отиде да се бори за своя... Така исках да го целуна...

Непосилната лекота на битието или никога вече самота

Имаме напредък, не чупим чаши по време на скандали вече.И плачем на "Алиса в страната на чудесата". И плачем много, за внезапно отминалото лято. Аз трябва да променя основни крайъгълни камъни в моя характер.Такива, които нараняват любимия човек и така от тривиалните неща става не слон, ами костенурката, върху която са слоновете, върху които е Светът на диска. Колко трябва да е трудно да се промениш, за да спреш да късаш сърцето на някой, когото обичаш?Какъв идиот трябва да си, че да допускаш едни и същи грешки непрекъснато.Ама непрекъснато буквално, като навита латерна, ама с фалшиви тонове. Май в приказката за прасето и ябълката аз ще се окажа прасето.Но това не прави по - удовлетворена, след като ябълката вехне пред очите ми. Кога съм станала комплексар и егоист, ей това съм пропуснала да забележа в развитието си? И защо никой не ме е ритнал, за да се спра навреме?Защо аз не съм се ритнала? Спри да прекрояваш другите и се опитай да подобриш себе си...

Fuck the system!!!!!!!!!!!!!!!!!

Самотна лодка се белее

Нервите са опънати до скъсване.Не знам защо. Тоест знам защо, но е поради толкова несвързани една с друга причини, че ще звучи почти шизофренично да обяснявам, че има връзка между тях. На някои напрежения не издържам..Огъвам се за неща, които са почти ежедневни като значение и за сериозните неща успявам да се стегна. Как мразя да го чувам това "Стегни се" особено, когато най не искам да го правя. Не искам да разбирам хората.Не се смятам за вечно права и вездесъща, обаче понякога хората ме изумяват с отношенията и реакциите си.И си мисля,че моите реакции са нормални и оправдани, но не би. И побеснявам за дреболии, а за важните неща мълча или ми отнема седмица да споделя. Знам, че няма да се променя. Че няма да улесня никого в процеса на споделяне.Мислите ми летят без посока, логика и цел. И това, което искам да кажа, всъщност си остава премълчано. Защото е глупаво да се споделят празни мисли.Особено в 3 през нощта.Тогава най- вече. Защото тогава хората спят. А на мен тогава ми се говори...и ми се говори дълго, за всичко. Все едно това ще е последното нещо, което ще кажа. И ако не го изрека на глас, ще излети. Не че е така наистина, не че това ще се случи. Няма такова нещо. Знам го отлично.Просто не съм сигурна дали следващия път моментът ще е подходящ и има ли подходящ момент изобщо......да го еба.

Малка нощна музика понеделник сутрин

Констатациите дотук са следните.Като бях на 20 ми беше по- весело, по - свободно около врата, но зависех повече от мама, основно от джобните де. Сега съм на 28, завися само от себе си, работя наред с всички останали и влязох в лоното на хората, на които през седмицата им се доспива в 11 часа, а преди са обожавали нощния живот и са се прибирали в 8 сутринта след посрещане на изгрева и кафе. Вече не ме хваща скитническата болест, заради която като стане 8-9 вечерта и ако не изляза имам чувството, че ще умра.Сега ми е приятно да се прибера в къщи, да почивам, да цъкам WOW и да си готвим с благоверния, да гледаме филмче.Кротко и спокойно. Отвреме навреме ме гони чувството, че пропускам нещо съществено в емоционален план, нещо, което би ми се случило в 4 сутринта примерно. И после се замислям, че обичайно по това време, ако не сме навън с приятели, сме в къщи с моята буба и си говорим, слушаме музика, пийваме ракия и мезим с дюли примерно.И че всъщност на мен ми се случва нещо хубаво, интимно и приятно в 4 сутринта.обикновено после посрещаме изгрева и си лягаме да спим. Опитах се да задоволя скитническата болест с женско излизане една вечер.Три мацки в града.Идилично, стил "Сексът и градът". Да ама не, по телевизията нещата са много по "on", в действителност са доста "off".Излязохме, говорехме си женски глупости, пихме джинове и менти.И отидохме на бар.Обичайната блъсканица, обичайния петък вечер с хора търсещи други хора, емоции, секс, каквото там дойде.И аз.Която не търся нищо, защото си го имам и съм напълно щастлива и удовлетворена от живота си, просто нямах място там.Девойките се пуснаха на мъжки туризъм в търсене на нещо. Аз си седях кротко на масата, пиех си ментата, гледах хората около мен.Музиката не успя да ме грабне, макар че искрено се надявах на нея, за да се отпусна.Защото някой ми липсваше. Бях оставила мъжо на мъжка вечер, да си пият бирата, да си говорят глупости и да са айляк. С идеята, че и аз ще правя същото с женската част. Но не би. Сега няма да изпадам в сълзливи обяснения, че не мога без него.Не мога, но не дотам, че да не мога да изляза сама. И излязох.И магията я нямаше. И ми беше все едно до момента, в който мъжът ми се обади да пита къде съм, за да дойде при нас, тъй като неговите хора си тръгнали. Имам тънкото подозрение е, че идва и за да ме прибере, да се увери и да е спокоен, че всичко е наред, аз съм добре и никой не ме притеснява.Не е нужно да ми го каже, за да го знам. Както и той знае, че го чакам да дойде и ще искам после да се приберем.Само двамата.. Понякога имам чувството, че така го ограничавам. Да излиза, да дивее, да се напива с приятели или просто да седят и да си говорят глупости. От друга страна, когато излезе сам и после ми се обади, за да отида и аз ми става толкова топло на душата.... Е стана малко сълзливо де, най- малкото лек сироп, но така стоят нещата.И това е добре.

09:40

Ей това е понеделник сутрин да те хванат по бели гащи и да вземат, че да ти ги свалят.Отиваш на работа, слагаш кафето на масата и изведнъж пред теб изскача страданието на любимия човек.Не разбираш защо или каква е причината..Обаче леденото чувство те блъсва в стомаха и спираш да мислиш.Спираш да разсъждаваш, единствената мисъл в главата ти е да зарежеш всичко и да се прибереш в къщи при него и да не го оставяш никога повече.Но вместо това ти се стягаш и се опитваш да пишеш доклад за финансирането на малкия и средния бизнес.Дреме ти на шапката разбира се, но какво от това, йерархическата стълбица, на която се гради шибаното общество те притиска да седиш в границите на нормалното поведение и да не зарязваш маловажни неща в името на бъдещото си семейство.И освен да се чувстваш като путка, друго не ти остава.. А може би правилната и единствената реакция е вместо да пиша тези редове, вече да съм на път за вкъщи, да го събудя и да го гушна. Защо животът е пълен с условности? Но знаете ли, ще си допиша глупостите, ще изтърпя още 2 часа други такива и после ще напусна кораба майка и ще се прибера там, където сърцето ми бие с нормален ритъм!