Дипломирах се- навалица, шум, неудобни тоги и шапки, натегачите с отличния успех.И аз черната овца- то всички бяхме в черно, но аз съм си по принцип в черно.И празнота, тишина вътре в мен.Нарвната ми майка търчи нагоре надолу с цветята, бонбоните, фотоапарата и създава обичайната за нея суматоха.Обожавам я...
Но ми липсва баща ми - да го види този момент, да се зарадва.Липсва ми и дядо ми, на когото съм кръстена.Искам да видя техните очи, гордостта изписана на лицата им.Всеки празник е наполовина, защото немога да преодолея липсата им.
Това не минава.Или поне на мен не ми минава.

Интересно нещо са илюзиите - и колкото по- дълго ги опазиш от другите, толкова може би по-добре за теб...Аз съм най-идеалистичният стажант на моя следовател.Предполагам, че трудно ще си опазя позитивното мислене, когато започна и аз да събирам крака и ръце по пътищата или да се наложи да кажа на една майка, че детето й го няма вече.
Та този слънчев иначе индивид, който се държи изключително мъжки и адекватно на професията си, шегува се с мен, дори леко флиртува, та този чаровен леко плешив и с омачкани дънки мъж е на антидепресанти, за да се справи със собствените си демони и с тези на околните.И смята, че това е правилно - че това е мъжка работа, някой просто трябва да я върши.И в случая това е той..
Първия ден от стажа ми следствието не очаквах, че той ще бъде точно такъв, че ще има вътрешна сила, но ще се разплаква на анимационни филми..Дори не знам защо започнах да пиша за него...От сутринта, та до края на работния ден се скъсва да предлага билков чай и се размотава с една отровно червена чаша с чай"Алпинист".Няма черен, зелен, с глезотии и без глезотии.Има пясъчен часовник на бюрото си и визитка на жена си.Нарича я "скъпа" по телефона, но това не му пречи да ми се кара,че полите ми не са достатъчно къси..
И та този човек, който иначе не знам дали би ме впечатлил на пръв поглед с почти детските си очила, коженото яке на 10 години, зад което всъщност се крие история, всъщност е един невероятно чаровен и готин мъж и човек.До него се чувствам малка и мъничко безпомощна.Той самият ми казва, че имам детска физиономия..
Той ме накара да прекрача една бариера и да започна да говоря за себе си и да осъзная, че когато имам проблем, мога да го споделя и от това да се почувствам по-добре.По -човешки.
Иска ми се да го прегърна.Но не смея.Приготвила съм му като прощален подарък една пура.Той е един пишман пушач, който си угажда с лула или пура отвреме навреме.Пушихме заедно лулата на мира...Но иначе ми се кара, че пуша много.
Аз сутрин влетявам почти с кафето, чанти, телефони и сякаш внасям смут в спокойното му мъжко убежище, където чете книги или просто си седи и размишлява...А аз го гледам с очакване, защото от него уча непрекъснато и вдига летвата толкова високо....Потичат ми сълзи, а не знам защо...

Ако не можеш да намериш истината там, където си, къде другаде ще я търсиш?

Има известни последици, когато разбиеш сърцето на безмилостен звяр.

Вечерно

С леко безумен поглед седя пред компютъра и за не знам коя вечер подред не мога да заспя.Изпитвам ужас, страх, че ще заспя и нещо ще свърши, нещо няма да се върне.Още към 10 и нещо започвам да гледам нервно телевизора и часовника, предпозливо оглеждам вече заспиващото домочадие, опитвам се да задържа вниманието му, да го държа будно заради мен.Но не успявам.То заспива, а аз оставам сама и будна.С непролети сълзи, нерви, сърцебиене и треперещи ръце.Не мога да дишам, тежи ми на гърдите.Не искам да чета книга, да слушам музика, да гледам филм.
Усещам как леко се унасям, умората си казва своето, но вместо да си легна и да зсапя, аз ококорвам очи и още повече се разтрепервам.Пия кафе в 10 вечерта, за да издържа по - дълго.Непосилно е вече.
Какво става с мен?

Среднощно

Искам да говоря дълго, да кажа всичко, което ми минава през ума, но в момента няма кой да ме чуе...всеки е отнесен в своята легенда и следва своята карма, а аз съм като отнесена на брега мида, без шанс да се върне към нещо познато.Толкова е наклонена плоскостта този път, че ще изпочупя ноктите си до кръв, за да мога да оцелея и да се задържа на нея...Тъпа и клиширана метафора, но пък върши толкова добра работа.

Раждат се нови неща, непрекъснато.Само мен ме няма в списъка на създалите нещо напоследък.Упорито си трупам прах в ъгъла и си чакам звездния миг, а междувременно съм се отдала на физическата болкаи обезболяващите.

Искам си моето, искам зелените очи, пълни със сълзи и плътните устни, които вървят комплект с тях.Искам тих и спокоен пристан.Искам го проклетото силно мъжко рамо, на което да се облегна, защото моментът е наистина тежък.
И вместо да го направя, аз си седя кротко и тихо в бърлогата с посинена ръка, преглътнати сълзи и облечена във фанелката на любим мъж, защото тя поне дава някаква топлина, която би трябвало да ме поддържа жива за момента.
Не е много трагично, нали?Не умирам от глад, имам семейство, имам приятели, имам работа, постигнати мечти..Защо на въпроса "Щастлив ли си?" хората отговарят отнесено и философски, при условие, че въпросът е ясен и би следвало и отговорът да е такъв?

Големите надежди

Поредната безсънна нощ.Кому ли е нужно да будува и да очаква нещо от нощта?Видях падаща звезда и тъкмо да си пожелая нещо, но не можах да реша какво искам, защото се оказа, че за пореден път не знам.Все трябва да избирам между нещо и друго нещо, което е само малко по-различно от първото нещо.Невинаги е по -добро, има случаи, когато и двете не стават за нищо, обаче заради самия избор аз трябва да реша.Обикновено правя грешен избор и трябва някой да ми го каже....И този някой най - често съм си аз.И сам воинът е сам...
Вие си мислите, че ми пука за вас, че с вълнувам, че държа на всеки един и правя планове за бъдещето си с вас.Да , ама не!Все ми е тая, не ми пука!Просто е поредният избор, който трябва да направя...За да си запълвам времето, за да не ми е скучно, за да има с кой да се занимавам, кой с мен да се занимава ...Да си уплътнявам времето, за да не мисля за нещата , които наистина ме тревожат.Серийното производство например.Започваш с един, изведнъж стават много и все грешки на растежа, само че с тях се трупа шибан емоционален багаж и ти ставаш обременен човек.Не си айляк и да си пиеш джинчето и ментичката на спокойствие, ами нещо те стяга в гърдите и не ти дава да си поемеш дълбоко въздух.
Вече си станал предпазлив и страхлив, не се доверяваш толкова лесно, да не кажа никак, таиш емоциите си за себе си и издигаш стена между себе си и другите, не се привързваш лесно.Затваряш се като бисерна мида....И каква полза от перлата в нея, щом никой няма да я забележи?

Къде отиваш?

Игрите и играчките

Събота вечер - бурна, наситена, много адреналин, никавъв сън.Будна бях 24 часа и не усетих умора.Много бяха емоциите, преплетени и се прокрадваха странни и непозволени мисли в главата ми.
От известно време си задавам въпроса дали съм добър човек.И не съм си отговорила още, люшкам се между спомените си, някак си не мога да си представя кръчмарската сметка с графа "добро" и и графа "лошо" и накрая да тегля чертата.Прекалено много фактори са повлиявали, за да бъда обективна.

Ето например - на кръстопът съм в емоционално онтошение и ме преследват старите, до болка вече познати паранои.Двама са и се колебая между тях.Никой не е подходящ, всеки бяга, за да не бъде наранен.А аз като типичната жена съм в очакване, пасивна, но не статична.
Но се оказах не само в центъра на събитията, но неволно включих четвърти играч.Не знаех, че едно невинно държене на нечия силна и топла мъжка ръка ще породи толкова страх и ревност.Но - факт.А аз изпитах страх, защото не знам как да се справя с пасивната чужда агресия, тази, която само я усещаш, но никога не се показва пряко, не те залива, но усещаш горчивия й вкус.
И какво направих аз - верижната реакция - опитах се да провокирам нечия друга ревност, но този път като страничен наблюдател, за да разгледам две човешки същества как се борят с чувствата си и тяхната неосъщественост.Зарових пръсти в жаравата и се опарих.
Оказа се, че играта с другите се връща тъпкано.Този, към когото не съм безразлична, с когото играем на котка и мишка, дебнем се и се пазим да не се нараним, защото ще боли, предизвика моята ревност.И не от някоя друга жена - това няма значение така или иначе, защото той не е мой.Ревнувах от собствената му самодостатъчност и егоизъм, които го предпазват от болката.
И така плановете ми се бяха осъществили, но не всички последствия бяха изчислени, някои бяха неочаквани...Вечерта беше под знака на зеления цвят на ментата.Много мента изпих, но останах трезва, сякаш собственото ми съзнание ми пречи да потъна в мъгла, държи ме будна, за да усетя всичко.Всеки нюанс, всяка сянка по зелените картини на шантавия бар.
На масата ни седна поредният нахалник с уиски в ръка - три жени - как да не дойде.Каза ми, че имам перверзно излъчване.Трепнах.Нямаше как да личи през невинната ми детска физиономия, но той беше прав.Както и първият, който ми го каза.И в знак на съгласие с неговото твърдение, аз го унижих и отпъдих от масата.В крайна сметка си беше женска вечер, въпреки осезаемото мъжко присъствие в нея.
Странно, съберат ли се жени на едно място и започнат ли да говорят за мъже, стават злобни, феменистично зли и отмъстителни дори.Имах съвсем други планове за вечерта, трябваше да е лекомислено лигавене по женски, клюки, смях и пикантерии.А се оказа дълбокото проникновено разбиране за живота се промъкна зад гърба ми, потупа ме по рамото между две глътки мента и ми показа изкривено огледало, в което очите ми изглеждаха безумно големи, пълни с горчивина и все пак искрица от това, което ме поддържа достоен играч и достоен собственик на играчки.Защото аз съм и от двете страни на медала.Едни си играят с мен, с други си играя аз.А кой пише сценария?
През цялата нощ единствеото, което исках е едни зелени очи да ме погледнат топло и да се задържат върху мен достатъчно дълго, за да повярвам, че не го е страх от мен......

Направих грешката да пия кафе по нощите, явно остарявам, щом ми се отразява...И си седя кротко и гледам приятелите си, които пият биричка, мента.Дали на тях им е по-лесно или просто на мене вече ми тежи да съм непукиста, майката, на която всеки излива мъката си и намира утеха.Като се замисля - това са двуметрови мъже, всеки от които като ме прегърне, направо ми изкърва въздуха, а изглеждат крехки и раними и ги прегръщам аз тях.И сякаш потъват в прегръдката ми , сякаша ръцете ми се безкрайни и успяват да обгърнат цялата им болка.
А тази гледам още един човек, мъж дори, на 30 и няколко...Уязвим може би дори повече от тях, моите приятели- деца.Какво мога да му дам аз, каква утеха, каква опора?Но ето за поредна вечер виждам очакване в очите му, което не разбирам и на което ме е стрех да отвърна.Кой е решил, че аз съм смелата, че аз понасям всичко?Аз себе си не мога да събера, парченцата отдавна са се разлетели, а те не мене възлагат надежда.Ужасявам се, защото точно техните очаквания не мога да предам, няма да си го простя.И се озовавам в един омагьосан кръг, където аз крия моята слабост в тяхната, а те крият своята от света, ала не и от мен...
Кога ще дойде моят ред да се отпусна в нечия прегръдка и да не се тревожа за нищо, просто да се сгуша и да забравя всичко, да намеря покой?Искам го този проклет покой, толкова силно, колкото искам и тръпка....Къде?

Стаята

Тя се опита да стане възможно най-тихо и незабележимо от леглото и да отиде до тоалетката, където имаше оставена чаша вода.Жажда я мъчеше от няколко часа, но не смееше да мръдне от леглото, за да не би да го подразни и да предизвика гнева му.Крайниците й бяха схванати от неподвижното лежане на леглото, движеше се бавно и с малки крачки.
Стигна до тоалетката и взе внимателно чашата, отпи няколко малки глътки и усети прилив на още по-силна жажда, изпи чашата до дъно.Така поне щеше да издържи още няколко часа.
Погледна се в огледалото, лицето й беше бледо, със сенки под очите, косата й се пилееше по раменете, дълга и несресана.Той не й даваше да я подстригва, обичаше да я оплита около ръката си, за да извива главата й назад.Тя беше в пълно подчинение на неговата воля.
Не беше излизала от апартамента от толкова дълго време, че самата тя не помнеше.Беше загубила представа за времето, беше се потопила изцяло в неговия свят, в неговите фантазии и се беше стопила.Не помнеше много неща от миналото си, бледи сенки от живота й преди неговата поява в него.Не беше сигурна дали е имало "преди него".Но помнеше, че той в началото беше различен.Едва сега осъзнаваше как той бавно и постепенно е затягал примката около нея и е свивал жизненото й пространство до минимум, скрит под облика на загрижения, но властен любим.
Седна на леглото, като се опитваше да накара пръстите си да не треперят.Прокара ги през косата си, нежна, мека, безкрайно дълга, тя също беше част от капана.Веднъж се опита да я отреже с ножиците.Той не й позволи, изви ръката й до болка и тя пусна ножицата.Повече не видя остри предмети около себе си.Той носеше храна, всичко необходимо, тя само седеше в къщи, подреждаше,чистеше, през останалото време седеше на прозореца и гледаше навън, където животът продължаваше да тече без нея.
Не се опитваше да избяга, отдавна беше забравила за тази мисъл, "отвън" вече й се струваше безкрайно далече, не вярваше,че прозорецът можеше да се счупи или че през терасата можеше да се измъкне до покрива на съседната сграда.Тя мислеше, че ако някой ден си тръгне или поне той я пусне да излезе, то ще бъде през вратата, през която той самият излизаше всяка сутрин за работа.
През тези дни й беше по-лесно.Той по цял ден беше навън, тя спокойно се движеше из апартамента, можеше да чете книги или да си пусне музика.Вечер,когато той се прибереше, изискваше абсолютна тишина.Носеше вечеря и храна за следващия ден за нея.Взимаше душ, докато тя слагаше масата.След като се нахранеха, той лягаше в скута й и заплиташе пръсти в косите й, говореше тихо за деня си.Тя го слушаше внимателно и се стараеше да бъде нежна и успокояваща, с милувки да го приласкае.В добри вечери той не я удряше, може би само докато я любеше.Връзваше я внимателно за топките на леглото, можеше да изучава тялото й с часове.Нежно, понякога със зъби и нокти, с камшик или игли.Тя никога не знаеше какво я очаква.Стараеше се да го умилостиви доколкото стигаха силите й.Щом я накареше да свърши поне няколко пъти, проникваше грубо в нея и свършваше и той.Това отнемаше часове.Може би сексът беше единственият момент от тяхната връзка, в който той я питаше какво иска.След това я отвързваше и заспиваше с глава на гърдите й.
Сутринта ставаше рано, тя също.Правеше му кафе, силно и горчиво, след това го изпращаше на работа.Тогава беше нейното време, мъничко свобода за нея.
В лоши дни той се прибираше кисел, не му се говореше, понякога не носеше храна и тя оставаше гладна на следващия ден.Той избухваше от най-малкия звук и просто побесняваше, чертите му се изменяха, ставаше друг човек. В тези нощи той я хващаше за косите, влачеше я по пода, удряше я, докато не потече кръв.Веднъж пукна устната й и я болеше дори да се усмихне, камо ли да говори.Извиваше й ръцете, връзваше, биеше я с часове с камшика, докато не капнеше от умора.После нещо ставаше - превръщаше се в мил и любвеобилен отново, погрижваше се за раните й, позволяваше й да плаче и я любеше бавно и нежно, докосваше я сякаш е от стъкло и ще се счупи.
Позволяваше й да пуши, но предпочиташе да пуши, когато го няма или да запали заедно с него след секс.
През почивните дни й беше непосилно, защото не знаеше какво да прави.Беше като опъната струна, защото ако сбъркаше нещо, щеше да стане още по-зле , защото той освирепяваше още повече, не го разсейваше работата му.
През тези дни тя беше особено кротка и покорна, само отвреме навреме се криеше в банята, за да не види сълзите й.За да не го дразни , се научи да плаче без глас.Никакъв излишен шум.
Веднъж й донесе рози, това беше още в началото.Той знаеше,че тя не обича цветя, но въпреки това ги донесе.Тя се усмихна широко и благодари, а той я удари и я нарече лицемерна.Тогава все още не разбираше какво става.Все едно в него бяха двама души, единият я смазваше, а другият се грижеше за нея, може би ,за да да оцелее тя и да продължи да я мачка той.Тя не знаеше,че ще се стигне дотук, не очакваше.Пристъпите на ярост бяха редки,тя успяваше да ги потуши, да го успокои.Помнеше една вечер как беше избеснял той, тя беше успяла да го прегърне и се опитваше с крехкото си тяло да го задържи, за да не потроши къщата ....или нея.Мислеше,че ще може да се справи, но постепенно тя се претопяваше в едно същество, изпълнено със страх, сякаш смръзнато.Без воля, памет и свои желания.
В моментите, когато я обсипваше с любов, тя забравяше за малко какво й костваше това, тогава той просто я омагьосваше, тя ставаше друга -усмихваше се, понякога се смееше, сърцето й биеше спокойно.Но тези моменти се случваха все по-рядко..
Ето снощи например- тя беше по -тиха и незабележима от всякога.Той се върна бесен, тя трепереше, да не си го излее върху нея.Запали свещи, опита се да създаде някаква атмосфера на спокойствие, изпълняваше всяка негова прищявка.Той беше седнал на дивана, тя беше положила глава в скута му и се беше свила на земята до него.В един момент усети как пръстите му се вплитат в косите й и кръвта й спря.Той дръпна рязко главата й назад, за да я гледа в очите, усмихна й се.Стана и я повлече както беше на колене към спалнята, върза я за леглото и започна да я удря.Последното, което помнеше преди да загуби съзнание е как беше стиснал гърлото й с ръка и проникваше в нея.През нощта се събуди трепереща, с посинени китки и синина на едната буза.Той спеше до нея, като още не беше отвързал ръцете й, беше я прегърнал.Тя не издържа и се разплака.Не можеше да се сдържи и да преглъне болката си отново.Той се събуди, светна лампата и я погледна.Този нежен поглед я уплаши още повече.Отвърза я, донесе й вода, погрижи се за бузата й, прегърна я като малко дете и я остави да плаче на воля.После я зави, прегърна я отново и заспа.Уморена до смърт, тя също заспа.
Сутринта той беше невероятно внимателен към нея, донесе й кафе, каза й, че ще й донесе изненада.Тя се усмихна.Той тръгна за работа.Тя чу обичайното щракване на вратата, но не чу превъртането на ключа.Застина.Не смееше да диша от страх,че той ще се върне и ще заключи или че това се случва само в главата й.Приближи се до вратата и погледна през шпионката, нямаше никого отвън.Помисли,че може би я изпитва по този начин, за да разбере какво би направила тя.Обърна се и влезе в хола, изпи кафето си, облече се.Подреди къщата, после седна и запали цигара.Цялата трепереше, знаеше,че трябва да направи нещо.Сега.После щеше да е късно.Явно беше,че е забравил да заключи, а ако е нарочно - мина достатъчно време, за да й повярва, че не би избягала.
Обу се, взе си якето и чантата, нямаше пари или телефон, не помнеше никого от предишния си живот и не знаеше на кого да се обади, но трябваше да се измъкне.Върна се и взе цигарите и запалката си.
В коридора се повъртя известно време за кураж, после безкрайно бавно и внимателно отвори вратата, подаде глава навън и се огледа - нямаше никого.Затвори вратата зад себе си и хукна по стълбите, отвори вратата на входа и хукна навън.Не беше раздвижвала тялото си от толкова отдавна и сега въпреки болката в мускулите, просто не можеше да спре да бяга.
Тичаше вече около час, когато започна да не й достига въздух, спря се да почине.Седна на пейката в някакъв парк, не бе усещала свеж въздух от безкрайно много време, слънчевите лъчи си играеха по лицето й.Тя затвори очи седя така в продължение на часове.Започна да се стъмва и да става студено.Тя осъзна,че не знае и кой сезон е дори, но ако съдеше по студа, може би беше ранна пролет.Загърна се в якето си, запали цигара.Едва сега започна да се плаши.Не знаеше какво да прави, къде да отиде, абсолютно безпомощна беше.Случайно ,ровейки в чантата си, намери някакви пари.Влезе в някакво заведение и си поръча мартини.Този вкус помнеше, той и позволяваше да пие отвреме навреме.Пи бавно, дълго.оглеждаше хората около себе си.Всички те изглеждаха спокойни и силни, знаеха къде ще се приберат.И с кого.
Запали поредна цигара, когато барманът пита за последни поръчки.Тя поръча последно питие и допуши цигарата си.След час беше отново навън, на улицата.Беше полунощ и нямаше никого по улиците.Запали цигара, за да стопли пръстите си, вървеше бавно и неуверено без посока.Сега вече започна да я обхваща паника.И умора.Сети се,че не е яла от сутринта, а и беше изпила няколко питиета, леко замаяна се чувстваше.Стигна до някакъв вход на огромен блок.Седна на стълбите пред него и запали нова цигара.Умората я надвиваше и постепенно се отпусна и се предаде на съня.Цигарата се изплъзна от ръката, леко опари пръстите й, но тя не усети, потънала в дълбок сън.Не усещаше ни студ, ни умора.
Внезапно някаква светлина право в лицето й я събуди.Огледа се, беше в познатото легло с червените завивки.Той беше дръпнал пердето и й се усмихваше.Тя се разсъни напълно и осъзна,че се намира в стаята си, той седи пред нея с чаша кафе и й се усмихва.
Тя седна в леглото и го погледна.Изпита неистов ужас, смразяващ и оставящ я без дъх ужас от облекчението, което изпита като го видя.Облекчение, че си е в къщи.Ужас,че си е в къщи.

Мъдростта на крокодилите

Само в човека съществува садизъм в чист вид.Колкото по -умни ставаме, толкова по-лесно ни е да нараняваме, все по -точно и с все по-малко усилия.Това също си е форма на садизъм да си страничен наблюдател и да чакаш лимита на нечия болка или търпение

Циркче

Емоционалният ми багаж се върна.Внезапно, яростно отново ми нахлу в животеца и ей на, налага ми се да се справям с това.Не знам какво иска за пореден път от мен, не знам какво толкова му липсва от мен в големия, необятен свят, пълен с чудеса... Така де, аз също имам нужда от time off, и аз искам да си щракам с пръсти, ама вече не смя, защото като щракна два пъти и проклетията се появява от нищото, за да ми усложнява битието, което и без това си ми е доволно оплетено.
Проблемът е,че дълго време мислех,че имам нужда от него, че той е този, който ме дърпа напред, понеже ме държи в постоянно напрежение.Че ме прави загадъчна и интересна, непредсказуема по този начин.Да, ама не.Чушки!Тежи си като една най-обикновена котва и ми къса нервите методично и с явно удоволствие.
Зарязах го за известно време, но то стана по-зле положението, понеже се появиха други багажчета и те завзеха крехкото ми вътрешно мирче и го направиха на пух и прах.В своя защита мога да кажа,че умря достойно и по самурайски. ..................................

Призракът отново се обади.Сякаш само, за да пусне отрова в ушите ми.Ставам мрачна и потисната само като го чуя.А той упорито звъни.Неясно защо.Не казва когато го питам, не казва нищо.Никога.Само дежурното "Рекох да те чуя как си."
Добре съм.Наистина.Това е официалната версия и аз се придържам към нея.
Когато му показах, че дори само гласът му ме изважда от крехкото ми равновесие, се нацупи"Добре, повече няма да ти се обаждам."Успокоих се, уплаших се.Какво да го правя?Винаги се връща, винаги боли.Докога?

Между думите

Обожавам да издебвам хората, когато се опитват да скрият някакви неща, като само подметнат или просто настава мъничко мълчание.То не трае повече от 3 секунди, но го усещам отчетливо.Или когато има нещо вметнато зад думите, което човека го е страх да каже или признае, но то е там и е важно.И му се иска да бъде чуто, но няма куража да го каже.Не, само го вметва, намеква, смрънква.Ей така, между другото.Откога хората започнаха да се скъпят на думи?Кога думите станаха толкова страшни и сякаш обвързващи с кръв, че трябва да се пазим от ГОЛЕМИТЕ думи, за да не стане ясно какви сме всъщност?
Говоря си аз с един човек, към когото имам нещо, неясно какво, но се усеща във въздуха, а както разбрах, усеща го и той...Та споделя ми той своите виждания за живота и аз го слушам внимателно, дебна за издайническите думи.И чувам само"Аз мисля, аз смятам, намирам че и според мене....." и още безброй такива и изведнъж осъзнавам, че не съм чула"Аз чувствам.....".
Хищната ми природа, която желае да научи всичко, го пита директно и почти предизвикателно, но не досаттъчно, че да го уплаша, "А какво чувстваш?"
И гладката дълга реч, изпълнена с много епитети, метафори, сравнения спира.Нарушена е мелодията, ритъмът и той замря.Замисли се, не ме погледна в очите, а после тръсна глава и каза"Не знам, не мога, не ме питай..." и смени темата.
Как тъй се случи, че един интелигентен, обаятелен човек и събеседник замлъкна.Затвори се, сякаш се стресна, че е излязъл гол пред хората, на показ.И показа слабост.Изненадах се, защото мислех, че ми има доверие.Не чак толкова, че да му нахлуя в мислите и да ги разгледам, но не и толкова малко, че да не ми сподели някои неща, които мисля, са му тежели.
Защото аз се храня със споделеното от хората, защото аз съм тъмният им кладенец, в който те прошепват най-страшното и най-желаното, но към когото не поглеждат, от когото очакват да пази тайните им и да мълчи за тяхната не чак толкова съвършена същност.
Аз също имам такива моменти - не знам дали са точно теми табу, но просто неща, за които не мога да говоря спокойно, защото емоцията взема връх.
Понякога даже не е дума търсенето от мен издайническо откровение.
Спомням си - седя в студа пред едно завадение и се опитвам да спася връзката и любовта си.Паля нервно цигара, цялата треперя, пръстите ми едва държат цигарата.И слушам бавните му, спокойни и уверени изречения как това е за добро, че тази раздяла е нужна в момента, за да се справел той със своите демони.Продумвам аз, че не съм само за украса, а и за подкрепа и опора.Не, той бил мъж, трябвало само да се справи.Идеше ми да му шибна един през детските устни.
И поглеждам надолу.Гледам ръцете му.Треперят, едва пали цигара и той и почти я изпуска.Дърпа нервно от нея, проблясва по-силно огънчето, а пръстите ми издайнически треперят.В този момент аз се успокоих.Щом трепери, значи и него го страх, няма да ме изгуби.Мислех си - и на него му пука, той също е слаб в момента.Нищо не казах, съгласих се неговото решение.Чувахме се само по телефона за известно време.Един път ми разказва за някакво парти, как се напи зверски и как нищо не помнел.Прибрали го приятели, оставили го да спи на някакво легло.И се събудил сутринта, нищо не помнещ, но ми подчертава с ясен глас в слушалката, че си бил с дрехите и даже и с обувките.Помислих си "Защо ми го казваш, за да не си помисля, че си спал с някоя, нали!А защо ти пука, защо?Какво те интересува как ще реагирам, щом си сам и свободен, както ти самият искаше....."Нищо не казах, освен обичайното "Умната с пиенето".
Поредните половинчати истини, казани така, между другото, за да не стане страшно, че си казал, каквото мислиш.И колко ли пъти и аз съм правила същото?

За децата

Армията на генерално прецаканите се множи.Наличието на интелект в младежта клони към нула, ако не и към отрицателни стойности.И защо? Защото прекрасното поколение не чете книги и не проявява интерес към друго, освен към себе си.Егоцентризмът е на почит.
Не знаят думички като"геноцид" и "холокост".Събират се на "аграрни" партита, на които се обсъжда коя с кой е спала и колко му е дебел.Да, размерът няма значение, ако визираме дължината.
Липсва желанието за усъвършенстване, задоволяват се с минимум информация за максимум "лекота в главата"( мнанието на една 85 - годишна баба).
И това е поколението на бъдещето.Разликата между тях и мен реално е само няколко години, а всъщност ни делят стени, векове, цели светове сякаш.
Не че не раждам и аз мъдрости от сорта на "Хеликоптерите са душите на умрелите танкове.",но поне през останалото време ме води някаква амбиция.
Общото между нас е промишленото количество алкохоло, което се изпива и проблемите в родната семейна стряха.Разлика - ние пушим и трева, те карат на амфети.
Общо - не ни радва заобикалящата ни среда, насилие и стотиците часове, убити в безцелно скитане по планетата.Разлика- аз ще убия мъката с готина книга или смислен филм, които да ме впечатлят и да обсебят с дни съзнанието ми.А те ще гледат Н- тото продължение на тъпа комедия или хорър.
Някой знае ли кой е Булат Окуджава?В университета вече приемат и с двойки на изпитите.Летвата на каквото и да било интелектуално развитие гони пода.
Не че аз съм най-интелигентната и умната на планетата.Но поне имам надежда за себе си.И никаква за тях.
Къса памет, мода, безмислен смях и празни погледи са белезите на малките сладки 16-17- годишни девойки, класифицирани като"покемонки" срлед заобикалящата ме среда.
Процедурата е : запознаваш се с невинната непълнолетна девойка, оказва се тъпа и девствена.Няма да я опънеш на първата вечер, но на четвъртата вече си се класирал.Нямате теми на разговор, затова взимаш някое другарче за интелектуален буфер.
Освен всичко друго излизат на конвейер тези, които се водят "алтернативни чеда" - черен молив, черни дрехи, лак, коса..Армията на нощните шкафчета ни превзема.
Веднъж се опитах да проследя бройките на един приятел.Проблемът беше, че всички бях едни и същи.Думи, жестове, погледи - равни до безобразие, имащи някаква форма , но лишени от съдържание.
Може би звуча злобно и надуто, но наистина го мисля и го виждам всеки ден.Не казвам, че не съм минала през дивашките тийнейджърски изцепки като да се прибера с огненочервена коса или да ходя със сини кубинки и блузи поне 5 номера по-големи.Но беше не само, за да ме забележат.
Къде изчезна невинноста?

Главата ми е напълно празна, а трябва да е пълна все с умни неща, по презумпция, която май ще се превърне от оборима в оборена.Е бати скуката!Кой идиот е измислил идеята, че като се загробя 4 месеца в родната стряха, ще стана гений и ще си взема шибаните 6 държавни от първия път.Да бе, един мармот свиваше...Само че той вече е свил и се е напушил, копелето, а пък аз съм на същия хал, без съществена промяна.
Това ми е най-важното, оттук нататък това било Рубикон...В дивия, имам 20 000 страници четене, това не ме променя, не ставам по-добра, по -цинична - определено, но някакъв особен алтруизъм и желание да спасявам света - никс.Напротив - мога да ви кажа как да си намалите данъците, да вземете законно пари от държавата и кой съдия ще ви помогне, ако сте обвинени в нещо....
И с всичко е така, аз, болният максималист, все съм на крачка от желаното и все малко не ми достига.На върха на пръста не ми достига.И изпъвам жили от яд, ама все тая, като съм преебаната после аз.
Аналният секс не е страшен, даже напротив....Но чак толкова анално податлива, та да понасям всички капризи на съдбата не съм, мамка му!
Искам си емоциите - чисти и наподправени, несдържани, справедливи или не.Писна ми от каменни изражения като ми и избият чивиите и им заговоря истините в очите.
И като си помисля колко сили хабят хората, за да си създават защитни механизми, за да не бъдат уязвими, наранени, е, това ако не страхливщина, аз съм китайка!А аз китайка не съм определено.Ама и самурай не съм, макар много да ми се иска да имам един меч и за най-малката обида да хвърчат глави, защото честта, ако не най-важна, то поне е едно от най-важните неща, за да се усеща тънката линия между човека и животното.
Единствените същества, които се изчервяват и изпитват срам, са хората.Скоро и с това няма да можем да се похвалим!

Мразя мускулната треска след скачане и мятане на коси и крайници по разни концерти.Опитвах се на обяд да стана, без да се разпадна, уж мисията се оказа възможна, но едва сега усещам последиците от няколкото дръпки тревица и джинчето.Дошъл ми е пауърът да дивея, без и мисъл в главата, че ще има и утре.
Концертът беше на Sno.b и Sepuko 6.Голям купон беше, голямо чудо.
Всички дружно сме се намахали, кой се е добрал до тревата, кой кара само на алкохолец, но в резултат от всеобщите ни усилия, всичките 25 човека - ентусиасти сме ние, се бяхме вкарали кой в каквото състояние е могъл.С гордост мога да заявя, че аз бях от свежарките.

По едно време се наложи да си прибирам дружката от обятията на непълнолетно татуирано детенце, което се оказа кофти подводница и почти щеше да се стигне до бой.Заради едното побарване по задника.Не че моята девойка е разбрала този факт, защото отдавна беше спряла да приема и да предава.
Все се чудя на мъжете - какво делят по дяволите???Значи ние сме мъжка компания, само две сме момичетата в нея, виновни ли сме, че ни свалят чат пат и че чат пат ние не се дърпаме.Не помня някой да ме е заплювал, за да ме варди от нападение.Или поне да ми се признае правото на преценка, щото аз някой като не ме радва, го отсвирвам къде нежно, къде не.А ето изведнъж се завзема изцяло властта и се стига до "Кой ти е позволил да я пипаш?"
Иди обяснявай, че тя не може да си стои на краката, детето също.А аз в ролята на умиротворител не успях да кажа и една дума, защото мъжорята се събраха на два лагера и взеха да се разправят.И като застанах между тях, никой не ме забеляза...
Като кахак на всичко това едно двукрилно гардеробче си ме заплю мене и ми вървя по петите цяла вечер.То не бяха усмивки, обичайните опити да скъси дистанцията, да ме хване за ръка, да ме прегърне.Единствената полза от него беше яката трева.
Най-якото -седнах на бара и загледах от високото хората около мен.Пиещи, танцуващи, куфеещ, каращи се, целуващи се.Като на всеки един концерт с приглушена светлина - всеки влиза във свой филм, понякога има място за още някого, понякога не.Но всеки изпитва някаква емация, изписана е на лицето му.А аз я чета и изпивам, може би защото не си позволявам прекалените емоции на себе си...Или защото не искам другите да стават свидетели на това...Искам да е само в моята глава, не и на лицето ми.Вероятно очите ми така или иначе ме издават, но все пак - да не потрепва мускул.Не знам защо го правя, навик е, инстникт.Природа.
Предпочитам да ловувам, да си играя, да предизвиквам и да дразня, отколкото да покажа какво изпитвам.По-лесно и безопасно е.Safety first.

Каишката

Не виждате каишката на врата ми, нали?Но тя е там.Стиска нежно и внимателно гърлото ми от години, дотолкова съм свикнала с нея, че съм привикнала да си поемам дъх на съвсем малки вдишвания, за да не се впива в жилите ми непрекъснато.Това те кара да се замисилш за всяка поета глътка въздух, за това как я пилееш, за какво я използваш.Всичко това се случва, разбира се, защото съм принудена от болката да обръщам внимание на това.

Мое лично мнение е, че хората не обръщат внимание на дразнители, които не им се навират постоянно в очите и са по-склонни да ги игнорират, ако няма непосредтвена опасност или не загубят търпение.Тоест някой може да ти бръмчи в ухото, но щом от това не се умира, може и да го изтърпиш няколко часа.
Мъчително е да осъзнаеш с колко много се примиряват хората.Как свиват жизненото си пространство до минимум, само и само да не поемат инициативата да променят живота си.Не осъзнават пропиляното, загубено нехайно, за да не се затрудняват излишно.Търпима болка - превръща се в ежедневие, а после и в начин на живот.И какво става с тях - роботи, зомбита и разни други низши форми на живот, лишени от воля за борба със себе си и всички останали.
Вероятно и аз съм като тях, но просто имам каишка на врата и тя малко или много ми напомня ежесекундно това, което те често и завинаги забравят.Дали аз съм късметлийката или те?
Аз виждам, те не, те не правят нищо, аз не мога - забравихте ли - имам каишка на врата.И свободният й край не е в моята ръка.Аз също съм нечия кукла, дали на конци не зная, но съм на колене и очаквам друг да реши съдбата ми.Не защото така съм решила, а защото не съм взела никакво решение по въпроса.
А сега като се замисля и не знам какво решение бих взела.Колебанието е приятел, нали?Предпазва ни от прибързването р разумни граници.Но никой не ни казва какво ни предпазва от него, когато то завладее мислите ни и не можем да вземе решение?Няма хепиенд, има само енд.

Хладнокръвно

Усещаше ,че нещо ново и непознато се заражда в него.Обхваща го като в някакъв капан и надделява над собствената му воля.Току що се бе събудил и още се излежаваше.Почувства топлината на ръката й ,когато тя се обърна и я положи на гърдите му в съня си.Обхвана го лека досада ,защото косите й се разпиляха по лицето му.Дори и спяща, тя се нуждаеше от него и търсеше тялото му.

Той леко се измъкна от прегръдката й и стана.Отиде до прозореца и погледна навън.Светът си беше същият,животът кипеше.Само ,че не достигаше звук заради новите прозорци,които не позволяваха на градския шум да нарушава спокойствието в апартамента.

Той запали цигара и пое дълбоко дъх.Обърна се отново към леглото и я загледа.Ето пак.от известно верем сякаш нямаше нищж в него-никаква емоция , трепет дори.Любимата жена вече беше бреме,дразнеше се от признаците на влюбеност в поведението й.Дразнеше се и натова,че трябваше да отвръща на милите й жестове и думи,но не можеше иначе.Не искаше проблеми.Разбити сърца – ужас.Всеки път ,когато му писнеше да показва чувства, които не изпитва , пред очите му изплуваше едни и същи кошмарни картини.Тя – разплакана,стояща в дъжда пред апаратамента му,20 съобщения на секретаря,картички....Не искаше подобни усложнения.Усложнения – замисли се над значението на думата.Отдавна беше свикнала да прави или не праваи това или онова , за да няма усложнения.искаше спокойствие.

А тя го дразнеше.Побъркваше го парфюмът й, жестовете й, постоянните й приказки , разбирането ,което винаги проявяваше към неговите „ закъснения”.Не , не й изневеряваше.Нямаше търпението да започва нова връзка.Да започне отначало с безкрайните разговори, комплименти, цветя, жестове на внимание , изпращания и целувки по бузата, когато всъщност иска секс , би било убийствено.Не , щом веднъж е минал през целия този ад, не е необходимо да повтаря.А май беше щастлив , когато тя му сеотаде за първи път, преди 2 години.Тогава го наричаше „правене на любов”, а сега просто секс.

Тя се събуди.Жалко.Поне ще му направи кафе.Довечера имали среща с приятели за вечеря?Много добре, бил забравил.

Всъщност неговите „закъснения” бяха единственото му време сам.Всеки ден ходеше след работа на пристанището и гледаше корабите, мръсната морска вода , хората , които работят на доковете , глъчката заглушаваше мислите му и тогава имаше оправдание , че се чувства като празна черупка.Винаги имаше усещането за празнота , но там то не беше толкова осезаемо.

Денят изтече почти безболезнено , защото тя излезе на пазар и го остависам със себе си.Не можеше да не оцени факта, че тя усещаше , когато искаше да е сам.Винаги си намираше тактични извинения , за да го остави.И никакви излишни въпроси.

След половин час трябваше да са ресторанта.Той се беше облякъл и търпеливо я чакаше в хола.Не продължи дълго.След около пет минути тя излезе от спалнята .Изглеждаше отлично – подходяща рокля, добре подбрани бижута, елегантни прическа и грим, обувки и чанта в тон.И за това й беше благодарен – беше привлекателна и чаровна и му отиваше.Бяха чудесна двойка.Двойка , на която не се задаваха въпроси дали са щастливи и кака решават проблемите си.Напротив – тях ги даваха като пример за безоблачно разбирателство и хармония.

Вечерята мина леко.Хората , които нямат проблеми са лесни за общуване.Огледа всеки един по отделно.Да, най – добрите му приятели , някои от тях с приятелките си .Хубаво вино , добра храна , приятна музика, уютна обстановка и високи цени – признак на успеха – всички са успели , всекие доказан в професията си.

Обзе го злоба към тях.Не му се стоеше там, не желаеше да се усмихва доволно, да държи ръката й отвреме навреме и да се усмихва на нейното „скъпи”.Искаше да почувства режещ студ, тръпки по гръбначния си стълб, леден въздух в дробовете..Все пак не беше толокова зле.Загледа се в една двойка на съседната маса.Мъжът гледаше жената в очите , галеше ръката й, нашепваше нещо , а тя се усмихваше.Той не усети как цинична усмивка разтегли устните му, присвил очи.

След „ прекрасната „ по всеобщо мнение вечеря , те се прибраха в тихото , топло жилище.Сега идваше най – неприятната част – трябва да стане страстен и изпълнен с желание.Понякога сам си се чудеше как се възбужда , след като спеше с нея , само защото тя го очакваше от него .Но по този начин се избягваха проблемите.

Ето – затваря вратата , обръща я към себе си , целува я.Започва да сваля дрехите й , водейки якъм спалнята.Успокояваше се , че до час ще приключи.

След поредното успешно избягване на усложненията в живота той се отпусна на своята половина от леглото , обърна й гръб и заспа.

Сутринта се събуди късно , усети слънчевите лъчи по лицето си и бавно отвори очи.Огледа се.Нямаше никого – тя беше отишла на работа или някъде другаде – все тая.

Отново го обхвана чувството , че всичко е различно , странно , чуждо.Опита се да си спомни кога е започнало това състояние, но не успя.

Стана от леглото и потърси халата си.Намери го , облече го и застана пред огледалото , за да се огледа.Внезапно мисълта ,че нещо не енаред завладя мислите му и катоогън пламна в съзнанието му.Всеедно имаше температура , изгаряше го непозната треска.Той разбра.Не виждаше цветовете.Всичко беше черно, бяло или безкрайна вариация на сивото.Светът нямаше цвят.Той беше сив, стаята беше сива.Погледна през прозореца -хората бяха сиви , фонтанът също, водата , изтичаща се от него също беше сива.

Затвориочи и ги отвори отново .Същото.Добре , сега трябва да се успокои и да помисли.Тя дали му беше оставила кафе?

love parade 2

Поредният самотен сив ден.Като всеки преден и всеки следващ.Вървя по скучната сива улица и ритам камъчетата по пътя си.Измествам тяхната съдба , защото не мога да променя своята.Аз съм човек, леко невротичен, на прага на неуспеха , с огромен потенциал според другите , но разпилян в хиляди неща, които нямат връзка помежду си , затова съм обречен на провал.Не е нарочно ,просто за кратък период от време се влюбих в рисуването , после в писането , бях уличен музикант, продавах стари книги, антики , фотоапарати.Сега не правя нищо.Обикалям баровете в търсене на съвършения алкохол , този , който води до просветление.Знам , че ще сетите за абсента –не , искам нещо по –силно ,вдъхновяващо , внушаващо нови идеи.Пресъхнал извор съм .Опитах невероятни комбинации, коктейли , количества.Резултат няма.Реших , че е от обстановката.Сменях заведенията – по едно питие навсякъде.

Един единствен път бях на косъм да постигна желаното.В някакъв мръсен задимен бар пиех ром с мента – за част от секундата димът от цигарата ми застина във въздуха , стана тихо и светло , зададох въпроса си , но не чух така търсения отговор.

Станах и си тръгнах .Не пих повече тази нощ.На следващата не излязох, едва след седмица не издържах и поех търсенето си .

С надеждата за нещо отново влязох в същия бар.Търсех , ала не знаех какво.Седнах на бара срещу някакви отвратителни огледала.Обърнах се настрани , познавам си физиономията , няма да си я гледам как се изменя от алкохола.

И тогава видях в огледалото изкривеното отражение на най – пленяващата жена на света.С тъмна блестяща коса и огромни прозрачни очи.Не знам какъв цвят бяха , но не откъсвах поглед от тях.Времето спря.Исках да стана и да отида при нея , да я заговоря , прегърна , целуна.Обърнах й гръб и запалих цигара, за да се съвзема.Отново вдигнах очи към огледалото –очите ми добиха собствен живот и не се подчиняваха на волята ми –гледаха единствено в нея.Тя усети , че някой я гледа и отвърна на изгарящия ми поглед , после сведе очи.Стан бавно , взе си чашата и се приближи към мен.Каза ми „Наздраве” , пиеше ром с мента – дъхът ми спря от това съвпадение.

Не знаеше какво да каже.Тя започна да говори.Разказа му как като дете играела на двора в къщата на баба си , за червената си рокля и огромните панделки в косите .За обеленото коляно и крадените ябълки , които падали от джобовете й , докато бягала от чуждия двор.За белега на ръката й от нож.Той имаше същия на лявата си ръка , нейният беше на дясната.Огледални бяха.Тя се учуди , когато й го показа , но не каза нищо.Само се облегна на гърдите му и така замря .Сърцето му заби бясно и той се уплаши ,че щеше да усети.Но беше невъзможно .Или поне така му се искаше.

Изпрати я до тях , като през целия път тя говореше , а той мълчеше.Изчака я да се качи по стълбите и да светнат прозорците й , но не си тръгна , изчака изгрева и тогава пое към вкъщи.Бавно , с нежелание.Не искаше да се отделя от нея., но не желаеше да я отблъсне, ако стане твърде напорист.

Чака три дни преди да й се обади.Да , искала да го види , не , нямало значение къде ще я заведе.

Дните станах все по – кратки , времето летеше с бясна скорост и беше недостатъчно за тях.Той искаше още и още.

Тя се пренесе при него , имаше много малко вещи.Сутрин той ставаше преди нея , отиваше за кафе и кроасани и я будеше с миризмата на прясното горещо кафе.После отиваха заедно за вестници или на пазар .Прибираха се , тя готвеше нещо , а той сядаше на перваза и й разказваше някаква история.Сега говореше той.Оказа се , че има страшно много неща , които да сподели .А е нямало с кого.

Следобедът прекарваха в леглото , вечер излизаха, но винаги двамата.Един ден той се опита да си спомни дали е имал приятели или какво е правил преди да се намерят , но не успя.Сякаш бяло петно вместо спомени.

Не знаеше дали правят едно и също всеки ден или различни неща , защото всичко му се струваше сякаш е за първи път.Не се отделяха един от друг дори за миг.

Изеднъж започнаха да се случват странни неща.Започнаха да изчезват вещите й.Първо едната й обица , после другата , гривните , обувките й.Един ден , когато тя се събуди , не намери дрехите си.Уплаши се ,разплака се , защото реши , че може би той ги крие от нея , за да я държи вкъщи.Той я успокояваше в разстояние на часове.Почти не зилизаше, защото нея я беше страх.Рядко излизаше за храна ,не купуваше вестници и постепенно забрави дните , датите.Времето отново спря да тече.

Тя ставаше все по – слаба , ходеше рошава из къщата ,увита в чаршафите от леглото.Един ден облече негови дрехи ,но на следващата сутрин бяха изчезнали.Само чаршафите си останаха.

Една сутрин тя се събуди по – спокойна от обикновено, направи закуска ,разсмя се на неговите глупави шеги.Реши да се среши за първи път от много време насам.Взе четката ,застана пред огледалото и започна бавно разресва порастналите си коси.Той застана пред нея ,уж на шега , опитвайки се да й пречи да види отражението си.Той затвори очи , вдъхна аромата на косите й и си пожела всичко да се оправи.Чу звук на дърво.Отвори очи, видя я в огледалото , напълно облечена , да се смалява , да си тръгва от него, изчезвайки като дим .Обърна се и видя своята четка на пода .Огледа стаята ,сякаш я виждаше за първи път.Легло , покрито с чаршафи , маса , стол , врата без дръжка, прозорец, решетки на прозореца.......

коя

Ние сме две,не винаги ни различават ,но сме две.Знаем го.Аз я подозирам,когато по устните ми има следи от ярко червило.Аз мразя червилата ,подчертавам единствено големите си детски очи.Защото съм такава – почти дете ,почти жена, незавършена, незапочната може би.Тя ме усеща,когато съм пуснала косата си.Тя винаги я вдига нагоре, показва шията си на мъжките хищници като знак, покана за танц, който няма да завърши добре.И не е завършвал добре.Веднъж се намерих на другия край на града ,с размазан грим от сълзи , кръв по ръцете, изпочупени нокти.Не знам какво се е случило, не искам и да разбирам.Тя явно е прекалила с агресивното поведение.

Силни сме и двете- в това спор няма.Аз мога да преживея всичко,тя също.Обаче тя е отмъстителна, а мен просто ме боли.Понякога знам ,че освирепява на моето търпение.Тя налита на бой , готова е със зъби и нокти да се защитава.Как да й обясня ,че всъщност нямам вина- винаги тя привлича неприятностите.Не ,това вече нее честно изказване.Понякога аз ги предизвиквам, провокирам яростта на хората,защото знам ,че тя ще се справи и няма да ми търси сметка.Тя не познава покоя.Не го иска, не го обича.За нея тихите дни са смърт.Тя иска хора, шум,музика, напрежение, което да се усеща във въздуха,искри.Обича да танцува така ,че да нажежи обстановката.Ала после рядко остава.И мъжете се чудят защо сексапилната тигрица ги гледа уплашено и свенливо щом слезе от пилона.Тя ме мрази.Знам го.Рязала ми е ръцете , за да ми отмъсти за преглътнатите обиди и неотмъстените сълзи.Хапе устните ми до кръв ,за да ми напомня всеки път едно и също – че може и без мен.Но не може .И го знае.Иначе нямаше само ръцете ми да реже,щеше и до вените да стигне.Виж това направих аз.На нея не й стига кураж,твърде много й се живее както досега.Обаче аз не исках.Няма значение вече- намери се кой да ме спре.Може би за добро.

Единствено тогава тя ми даде знак ,че може би не сме врагове , спаси ма ,когато наистина се нуждаех от нея.Това беше единственият път ,когато аз загубих самообладание и се опитах да се защитя.Той беше прекалено силен, извиваше ми ръцете.Не можех да мръдна, но не можех да отстъпя.Не можеше и той да мине през моето достойнство.Не бих го позволила.И дойде тя.Погледна с погледът, от който всички скланят очи и я пожелават и мъже и жени.Той изви ръцете ми още по –силно и злобно, но ние издържахме и той ни прие като равни.На следващия ден ми трепереха пръстите и не можех да държа чашата с кафе,пръстите ми бяха сини.Още ме болят като ги свия.

Тогава за първи път и казах „Благодаря”, оставих й бележка ,написана с червило на огледалото.Тя каза „Моля”.Така започнахме да говорим.Тя ми разказваше за нощните разходки из шантавия ни град,който не спи.И тя не спи.И аз не спяЧакам я да се прибере.Да прибере мен жива и здрава.Понякога ми споделя за мъжете , на които попада.Знаем ,че не ни заслужават, но тя не познава други, а аз не познавам никого.Аз не говоря с хората , тя пък не понася жените.Като влезе в дамската тоалетна на някое заведение задължително разплаква някое девойче на първа среща , някоя грозничка или дебеланка.Мрази и красавиците.Ние не сме красиви.Тя го вижда, аз не съм го приела.Ала тя побеснява ,когато види по –красива от нея.Знае ,че има чар, че възбужда мъжете, кара ги да оглупяват и да вървят след нея с изплезени езици като улични псета.Но види ли равна – намразва я.Не говори с нея, не я приближава , но я усеща зад гърба си, преценява я по парфюма.Играе честно, не прави женски номера , не би позволила и на нея да й направят.

Аз не съм като нея.Отговорна ,сериозна, мога да мълча с дни , не искам някой да влезе в мен и да наруши покоя ми.Нямам нужда от нейните мъже, тя не би одобрила някой, който бих харесвала.Но за да харесам някого ,трябва да вдигна поглед към хората, а аз гледам в краката си.Нямам какво да им кажа, да споделя.А каквото мисля, пък не бих казала на никого.Няма да ме разберат.

Изливам всичко тована огледалото ,за да разбере тя ,че е време да спрем.Не за друго, просто не искам повече да деля себе си с нея.От няколко дни усещам ,че е срещнала някого, червилото е по- червено от кръв, размята някакви фатални черни рокли по леглото и имам белези от нокти по гърба.Предполагам ,че и той има по своя.Радвам се за нея, но все по- малко време ми дава на мен.Явно е станала по- силна чрез него и надделява.Не искам така да си тръгна.Искам да остане нещо от мен.Дали пък заслужавам?Не съм наравила нищо съществено, може би ще липсвам на нашата котка Кибела.Това е животът ми.Тя поне сега е щастлива –може би трябва да й отстъпя?А дали ще се нуждае от мен?Поне през деня , за да имаме пари за храна и нейните рокли.

Оставям писмо на огледалото , защото слънцето залязва и тя ще дойде.Може би ще си отида завинаги ,заради нея –тя поне има бъдеще.

Станах от сън ,затоплено е тялото ми от сладката дрямка.Не знам колко съм спала, но се чувствам добре.Онази глупачка е подредила – браво на момичето,нямам време да се занимавам с битовизми.Аз се нуждая от въздух, движение ,танцова стъпка и чаша мартини.Пепеляшка да мие чиниите.

Оглеждам се в огледалото, тя пак ми е писала ,пречи ми да се видя добре.Ще я науча аз нея- трябва да спре да ми пречи.В животът ми тъкмо стана интересно, появи се тръпка , желание .Обичам да преследвам жертвата си,докато той си мисли ,че плячката съм аз!Ах,милите,наивно си мислят, че понеже съм слаба и съм жена не мога да получа от тях каквото поискам, да се налудувам и да си тръгна преди скуката да е дошла.От нея много ме е страх,не я понасям.Съсипва ми деня, бръчки ми се появяват от нея.

А сега тъкмо става завръзката ,адреналинът скача.Трябва да го омая напълно, искам да го обсебя изцяло ,за първи път не ми е скучно трета поредна вечер с един и същи мъж.Това си заслужава вниманието.Затова трябвада я разкарам, много време ми заема.Той искал и през деня да ме види ,както първия път.Интересно обаче аз този първи път не го помня, през деня все е тя.........през деня все е тя!Значи нея е видял и харесал!Да не е пил нещо,тя не поглежда в очите, а аз не изпускам от поглед.Тя!Къде ли е ходила ,къде го е срещнала?Сега вече тя ще трябва да си иде, не мога да допусна пак да я види.Ами ако хареса повече нея ,ако разбере ,че сме две.Коя ли би избрал?Не мога да рискувам ,заради Пепеляшка, това глупаво създание все ми обърква живота.

Къде ми е червилото, трябва да й напиша да си ходи.Да се изпари като дим от света ми ,няма място за двете,това е!

Днес съм непушач.Вчера бях пушач, вероятно и утре ще бъда.Все не успявам да ги откажа проклетиите, ама като ми е кеф да запаля така става.
Снощи изпуших една кутия за 3 часа, което си е цяло постижение просто.Седях си кротко с 15 индивида от мъжки пол и си димях, докато те се емоционираха заради някакъв мач, чийто резултат не разбрах.Много се впрягат за глупости.
И тогава дойде този, който гъделичка здраво любопитството ми.Необщителен и самодостатъчен, но ето че за поредна вечер му правя компания в пиенето и сладко си говорим.Той знае, че съм нечия, познава и този, на когото принадлежа.Но го улавям,че трябва да си го припомня, макар да не изразява външно кой знае какви емоции.Как искам да чета мисли......
Да му вляза в уравновесената и не проявяваща емоции глава и да видя какво става там.
Любопитството ми е събудено и иска да му пусна някакво предизвикателство, не обича да скучае.

love parade 2

Аз съм една илюзия.Живея заради усмивките на хората.Добре звучи ,нали?Може би вече съм ви симпатичен. Аз съм уникален човек –през деня работя като клоун в цирка,дставям радост на децата.Имам си всичко необходимо – червения нос,безумната перука, голечите обувки, широкия панталон на райета и си имам собстевна маска – за да я направя ми трябва поне час.

Имам си еднастрахотнасвирак, с която обожавам дастряскам хората по улиците.Да, често ходя в този вид .Привличам вниманието на хората за миг, погледите ,смехът им – те са моята храна.Но най- много се радвам на детските усмивки.КОгато застана пред тях,приготвил хиляди номера ,когато видя блесналите им очички,аз ставам като тях.Превръщам се в немирно хлапе, въоръжено с воден пистолет или малкото съкровище на мама или злия по- голям брат.Забавно е.Много.

Някои от децата идват редовно ,обичат ме.Когато ме видят по улиците се втурват към мен ,прегръщат ме , радват ми се.Винаги нося бонбони в джоба си ,за да имам какво да им дам.

Забавно беше.

Наложи се да зарежа може би единственото нещо ,към което бях привързан.Все пак там аз съм водещият ,мен гледат ,нося маска и червен нос.Трябва да ви кажа,че един червен нос винаги може да бъде от полза.

И така станах безаботен клоун ,клоун без цирк.Какво друго ми оставаше да направя освен да се превърна в нов вид клоун.Знаете,по принцип на нас ни се смеят.Аз обаче реших ,че този път аз ще им са смея.

Само едно ще ви кажа-претърпях неуспех.Хората явно не са готови да чуят истините ,които се чувствам длъжен да им кажа.Това еистина №1 от новия ми живот.След две години в новата ми професия аз реших ,че имам нужда от промяна.Знам ,че звуча като четиридесетгодишна домакиня с две деца ,която вече е склонна на самоубийство и/ или убийство само при мисълта за тенджери в мивката , но нещата наистина взеха да загрубяват.Две натъртвания, счупена китка ,насинено око – може би и аз попрекалих с подецняването на хората , но виновен ли съм ,че има толкова несъвршенство ,крачещо нехайно по тази тясна планета.

И понеже така или иначе винаги съм бил в сферата на услугите,разбирате ,че беше съвсем логично да стан жиголо.Ами да!Какво по –естествено?

Отново радвам хората ,отново ги забавлявам ,просто се преориентирах в аудиторията –от невинни хлапета към жени.

Тук най- после сполучих.Трябва да призная,че черпих до голяма степен от опита си на клоун.Все пак няма бивши клоуни ,нали?

Чрез смеха те стават по –достъпни ,скъсяват дистанцията ,плащат повече( все пак и това има значение),стават още по – пламенни .И тук всичко започна добре .Беше забавно ,ново ,вълнуващо.Сега на мен даваха бонбони и всеки беше сладък по свой начин,несравним с останалите.

И так започна моето пристрастяване към бонбоните.Стараех се с всяка да бъда различен,невиждан досега , да отгатвам мислите и чувствата им преди тях самите, да отгатвам желанията, копнежите.Трябва да ви издам една тайна – Открих универсалната рецепта за успех .Да , ще ви я открия ,без това няма значение вече.Тайната е проста като всички гениални неща – всяка жена иска да чуе , че е единствена.Няма значение в какво ,важното е да й го кажеш.

Една имаше страхотна усмивкау друга невероятна коса, трета – перфектен секси задник.Откривахтова в тях и им го казвах.Действаше като магия.Безотказно .Носеше ми се славата.Аз не бях просто мъжка проститутка, аз бях завоевател, победител.

Признавам си започнах да се опиянявам от постоянното им обожание.Беше смешно чак - даваха всичко ,почти оглупели , не толокова заради това , което правех , а заради това ,което им говорех – бавно,настойчиво ,постоянно.

Съвет – постоянството е предпоставка за успеха.

Обаче взе да ми доскучава – стигнах до безспорния връх в тази област.Бях пробвал хиляди начини, хиляди пози, различни тактики ,места, обстановки и установих един абсурд – всичките ми сеструваха абсолютно еднакви.Да, без никаква разлика.Истина № 2 - върхът е скучна място.

Ужасих се от тази гадна констатация – всъщност те не се различават по абсолютно нищо.Зелени очи, сини очи, чернокоси, руси – няма значение .Това ме вбеси – как аз щях да бъда различен в техните очи, щом всички те бяха еднакви?Депресираща мисъл нали?

Не бях сигурен какво да правя.Започнах леко да злобея към тях – закъснявах , не отивах на уговореното място ,бях безразличен ,студен ,равнодушен към ласките им .Поразителното беше , че това ги нахъсваше още повече – ставаха смешни ,жалки , нелепи с грима си ,хилядите копринени нощници ,еднаквия аромат в спалнята.

Казвам ви, побърках се, не знаех какво да правя.Чувствах се изцеден ,предаден също.Къде отиде цялата забава,по дяволите!Защо никой не ме предупреди?Тогава се сетих – бях твърде зает с тях.

Странно , не помня името на нито една .Сякаш всички те са едно създание с хиляди очи и също толкова усти.Започнах да сънувам кошмари с многоокото чудовище.

Реших да се махна .Но този път да започна на чисто .По правилата.Какво значи това ли?Ами кротко ,мирно и тихо.Първо опипвам почвата, после връхлитам.

И така ,аз заминах.Отидох на непознат остров , където бях нов и чужд.Не бях клоун ,жиголо.Никакъв.Просточовек.Мъж.

Установих се.Бавно и постепенно си създадох навици.Странях от хората ,особено от жените най – вече.

Месец след като се нанесох в апартамента си,нов човек се нанесе в съседния.Странно защо това ме подразни.Бях свикнал да съм сам,да няма никого наоколо.

Появиха се цветя на терасата, шезлонг,масичка.Чувах музика.Моята музика – това трябва да го отбележа.Всяко мое любимо парче явно беше любимо и на моя съсед.Дори режимът ни беше същият – нощ в будуване, сън до обяд ,кафе на терасата , макар да не го бях засякъл нито веднъж, виждах понякога празната чаша от кафе на масата.

Човешко беше да проявя любопитство.Искаше ми се да разбера що за човек живее до мен.Един ден видях на масичката томеч на Уайлд.Това беше – трябваше да се запозная с този човек.

Престраших се и оставих бележка на терасата с покана за кафе на следващия ден.Намерих в отговор зелен балон ,написано на него с черен маркер „Ами добре.”

Станах по – раноот необходимото,взех душ,направих кафе.Сложих го на терасата, запалих цигара и зачаках.

Ето ,че се появи.По дяволите, това беше жена.Всъщност нещо като жена с много детски форми и някакво двойнствено излъчване.Гледаха ме насмешливо зелено – кафяви очи, някакво дребно създание се усмихваше насреща , прокарвайки пръсти през късите си рошави коси.

Бутнах чашите , разлях кафе.Заеквах.Забравих да приложа тактиката .Бях доста учуден и ядосан от това.Говорех глупости, общи приказки.Помислих си,че може би поне червеният нос можеше да помогне , но го бях хвърлил отдавна.

Честно казано , изобщо не ми мина през ума , че това е баналната любов от пръв поглед.Не съм наивник , но наистина не предполагах , че изглжда по този начин – човек направо изглупява.

А тя се усмихва насреща с въпроса:

_Ти не ме помниш ,а? Аз съм Стела.

_ Коя Стела?

_ 79 – та в списъка ти,забрави ли?Аз бях тази с най- блестящите очи,които си виждал.

Внезапно осъзнах какво всъщност става-за какво беше музиката ,изобщо всичко.Мисля ,че се зарадвах.Не помня.Беше ме обхванала някаква мъгла.

Най – проклетото бе, че така и не успях да си я спомня от този период.За мен беше абсолютно непознат човек.Само едно мога да кажа – наистина имаше блестящи очи.

Тя си отиде, а аз загубих съня си.Не ядях, не излизах,слушах непрекъснато музика и я дебнех.Превънах се в хърбав хищник със сенки под очите, който следи набелязаната жертва.

Само че жертвата се оказа по – обигран хищник и от мен.Започна да води разни мъже, чувах смях,виждах чашите на терасата,слушах ги как правят секс.Бавно подивявах.Не можех да говоря с нея – какво бих могъл да й кажа?

Сами разбирате какво следваше –пиех,седях с поглед вперен в терасата й и не знаех какво да правя.Два месеца търпях.Съзнавах ,че чашата ще прелее ,само не знаех кога.

То се случи от само себе си.

Една вечер тя се прибра с някакъв мъж.Този път беше различно ,беше тихо, нямаше я показността ,която ме вбесяваше непрекъснато.

Имаше свещи навсякъде.Даже и на терасата.Не издържах на гледката.В този момент те се появиха прегърнати ,явно щастливи.

Такава болка не бях изпитвал никога.Не помня нищо повече от тази нощ.Осъзнах се едва в моя апартамент с ръце целите в кръв.Само можех да предполагам какво съм извършил.Знам само, че нещо в мен просто изчезна, изпари се.

Сега съм само една обезглавена илюзия.Можеше да не се случи точно така, не мислите ли?

Art is not what you see, but what you make others see. - O'Keefe

love parade

Седя пред входа и нехайно се оглеждам.От опит знам , че разсеяният вид не предизвиква внимание у хората в случаите , когато не желая да бъда забелязан.Защото по принцип привличам внимание.Особено женското.

Паля цигара и пристъпвам от крак на крак.Дъхът ми изглежда катодим в този студен зимен ден.Имам още време.Имам 45 минути да реша какъв човек искам да бъда.

Да си призная – аз до подобен избор рядко стигам, тъй като недопускам да ме притискат до стената.

Вървя по улицата , гледам предимно настрани ,което е изключение,защото погледът ми обикновено винаги търси контакт с очите на другия.Забавям крачка покрай една витрина – оглеждам силуета си в нея.Висок ,с прибрана назад коса , яке , огромен кафяв пуловер с капси на врата , дънки, кафяви обувки , раница на гърба и цигара в устата.Знам , че притежавам неустоим чар.Нямам представа какво точно в мен привлича жените, но е факт, че не енужнодо спирам погледа си втори път върху някоя , за да спечеля вниманието й.Това е винаги игра ,уборба за надмощие,състезание , в което по – добрият винаги съм аз.Може би съм малко самовлюбен , но това отчасти се дължи на етикета „различен”,лепнат ми от периода на съзряване.

Наближавам едната цел.Всъщност причината да съм раздвоен са две жени.Звучи нелепо , когато към всяка подхождом като към поредна , но се случи.Те нямат нищо общо.Едната е сладка , игрива , излъчваща не сексапил , а секс.С такава жена знаеш какво те очаква , знаеш какво ще ти даде.Ще бъде забавно , леко , пенливо като шампанско и ще остави приятен вкус в устата ти.Ще има много смях , барове , будуване до сутринта , ще се търкаляте в росната трева пиянии опиянени.в общи линии това е тя.Сравнително интелигентна , знае какво иска , без илюзии и завишени очаквания.Може би и без изненади.С нея ми е приятно.Харесва ми компанията й , парфюмът й.добра двойка сме , сексът е отличен , лесен , приятен.Разговорите са неангажиращи , с много усмивки и леко надлъгване.Тя знае , не , по – скоро усеща , че не е единствена, но не й пука.

Другата не я познавам. Ди вавсе още неопитомена.Чарът й е в това , че е абсолютно непринудена и естествена, не е умее да лъже.Липсват й женските лисичи номера.За сметка на това има други – сменя подхода , темпото.Не ревнува , но знам , че иска да е само тя.Някак логично си го изисква.И някак логично смятам, че й се полага.И наистина с нея не знаех как да започна.Използвах познатите методи- разбра ги , но не ме разкри.Само показа , че не са необходими.Понякога водим борба за надмощие , скрито и без думи.Дава ми много ,сякаш всичко и в следващия миг си го взима без да й мигне окото.Тя ще иска много, ще го показва само с поглед , за да ме вбесява.

На пръв поглед проблем няма , предвид това какъв човек съм.Не обичам да има обвързване- „strings attached”.Не е нужно да се обвързвам , за да получа нещо.

Остават ми 20 минути да реша.Неусетно съм се запътил към заведението , където имам среща със сладката.Хората ги оприличавам по вкуса ,който предизвикват в мен като асоциация.Уговорих си среща и с двете по едно и също време на различни места , за да не мога да се измъкна.Ако са една след друга , може да избера първата и да не отида при втората.А може и да отида и при двете и всичко да продължи както досега.Това е лесно.Искам и на мен веднъж да ми е сложно.Горчивата все ми натяква , че всичко при мен е прекалено лесно и това ме проваля.Отчасти греши , защото знам какво ме интересува и го преследвам.Лошото е , че когато се сдобия с него , губи смисъл и го захвърлям.

Четвъртата ми цигара е пред „Inferno” – подходящо мяста за мен и Сладката .Виждам я как е седнала на едно от сепаретата и пие някаква розова гадост.Тя и нейните цветни питиета.Само не мога да разбера защо е подранила с 15 минути.Може и тя да има резервен план, не бих се учудил.

Сега ми остава време само да мина през „Карма „ , където ме очаква Горчивата и да видя какво прави.Все още нямам представа какво решение ще взема.Очаквам да ме тресне като тухла четворка по главата.

Стигам до заведението .Навреме за уговорената среща.Стоя от другата страна на улицата и като виден лешояд си чакам жертвата., за да реша дали да впия нокти в нея за по – дълго.Никой не идва.По принцип е изключително точна.И да иска , просто не може да закъснява.Минават 15 минути, сещам се , че и Сладката ме чака.Тя е отнесена , а и знае , че обикновено закъснявам.Защо тогава подрани днес?

Къде е Горчивата?Влизам в заведението , оглеждам масите , дори нахлувам в дамската тоалетна, не ми пука , трябва да съм сигурен, че я няма.Е , няма я .Сядам на бара и си поръчвам кафе .Може би нещо се е случило , но не смея да се обадя по телефона и да разбера.Внезапно нещо в мен се пречупва и възприятията ми стават безумно забавени.Кафето е горчиво , не усещам вкуса на цигарите.Не съм изпаднал в паника , просто в един момент се почувствах , сякаш нещо ми се изплъзва.Сякаш влиянието , което винаги съм смятал , че притежавам , не съществува.Това може да ме смачка.Убива ме.

Оставих кафето си недопито, платих,излязох.Денят загуби смисълът си.Всъщност има ли значение какъв човек съм?Това всеки го разбира , като се съпостави с другите, базата за сравнение е от първостепенна важност.Заради един си лош , заради друг – добър.

Несъзнателно тръгнах по същия път , по който дойдох.Познатото не плаши , нали?

Минах пак покрай „Inferno”.Сладката пиеше оранжева гадост.Все така блага и спокойна.Ужасих се и бързо продължих, завих зад ъгъла и се спрях задъхан , сякаш съм спринтирал.Запалих цигара.Опитах се да продължа спокойно към в къщи.Може би там ще проумея какво става.

На път за вкъщи влязох в денонощния с идеята , че бутилка джин и бутилка тоник ще прояснят съзнанието ми.Поисках и кутия Muratti, защото моите свършваха.Вдигам очи към продавачката да й дам парите.С един поглед я прецених – тръпчива.Знам , че с няколко добре подбрани фрази тя ще пожелае да дойде при мен , щом й свърши смяната или каквото е там.Побиват ме тръпки .Понякога си мисля , че всичките тези жени тръгват с мен , защото искат секс и си мислят , че ще го получат от мен , мислят , че заради това ги търся.

Вземам бутилката и рестото.Мълчаливо кимам.Връщам се за цигарите , чудейки се дали да не пробвам.Качвам се в апартамента си .Сам.Наливам си джин във висока чаша , доливам тоник, слагам 2 кубчета лед и 2 резенчета лимон.Сядам в моето кресло , пускам моята уредба.Зазвучава Take this bottle на Faith no more.Въздъхвам.Този ден все пак ще има край.

Играчки

Най –големият номер, който Дяволът е изиграл на света е ,че убедил света ,че не съще ствува.

Аз съм ракова клетка.Влизам в здрав ,леко нестабилен и емоционален организъм и го изсмуквам, храня се с жизнените му сили.

Обичам да изследвам жените.Избирам си чувствителни и интелигентни , за да ми е забавно да си играя с тях.С нещо извратено,сбъркано в тях.Хората са играчки.Само не разбирам защо са мазохисти.Сами си причиняват толкова болка , не проумявам защо им е необходимо.

В момента си имам две играчки.Едната е високоинтелигентна , психически болна в клиничния смисъл на думата – страда от биполярно афективно разстройство.Има различни периоди- на агресия , на депресия.Правим страхотен секс ,когато е в маниен период.Страхотна е ,обича болката, а аз обожавам да й я причинявам.Не е обичайният тип мазохист.Изпитва удоволствие от това ,наслаждава се пълноценно.Радвам се искрено на този факт.Любопитна е да открие предела на възможностите си.А аз съм достатъчно услужлив да й помогна.С нея никога не знам какво ще се случи ,защото не знам в какъв период ще я заваря.Опитахме да имаме връзка – знаете – общоприетото – срещи ,вечери забавления.Обаче бързо се отказаха , защото най –интересен е сексът с нея и разговорите,които водим междувременно.Така че останахме на най- основното и смисленото от нашите отношения.

Първоначално мислех ,че аз съм причината тя да потъне в мрачните дебри на мазохизма ,емоционалната и физическата болка , но грешах.Според приетата от Фройд теория това се е случило между първата и третата й година.Аз вина нямам.Просто съм доразвил нейната извратеност.И то при условие , че тя си е извратена по принцип.Защото за мен си е доста нормална ситуация да я вържа за леглото и да я чукам грубо.

По едно време й бях купил каишка за врата и така я водех по улиците, харесваше ни.

Стана сложно ,когато тя стана зависима от мен.Беше по –обвързващо , защото не обичам да наранявам излишно.Не че ми пука особено,но не съм злобно - садистичен, а само садистичен.

С нея се забавляваме особено.Извивал съм й ръцете с часове, усещал съм напрежението в костите на пръстите й ,ако стиснех малко по –силно ,щях да ги счупя.Но тя не спря да се опитва да се измъкне , за да ме предизвика.Аз също не се предадох.Пръстите й бяха сини и подути дни наред, палех й цигарата ,защото сама не можеше, решех й косата.

Може би съм я обичал , но не съм сигурен ,защото никога не мога да преценя дали съм влюбен.Не знам какво е чувството, какви са признаците.Усещам липсата й понякога , но има други , които я заместват по някакъв начин , макар че сексът с нея е уникален.

За момент може да си помислите, че съм моногамен.Не съм.Има още една жена, която се върти се около мен като пеперуда около пагубния пламък.Тя е девствена , изпълнена с комплескси и злоба.Не искам да я чукам.Искам да си остане незадоволена и невротична.Тя не ми е равна ,не мога да си играя с нея.Слаба е.Мазохистката поне има инат , оцелява въпреки моята намеса в живота й.

Сиви са дните им , аз ги оцветявам.Аз съм болката , която ги съживява, дразнене по нервните им клетки, обръчът ,който им пречи да поемат дълбоко дъх.Опиянявам се от този факт.

Девствената работи в патологията, понякога ходя при нея през нощта , по време на смяната й .Там е тихо ,спокойно , студено , времето не тече.Когато съм там обикновено се отнасям , излизам от тялото , не искам да наранявам никого.

С времето ставах все по – безчувствен ,по –жесток може би.Не съм им причинявал нищо фатално според моите разбирания , но те може и да не мислят така.Виждах , че страдат.Заприличаха ми на кучета – верни и подчинени на волята ми.Затова харесвам котките –по – трудно е да ги дресираш.Не принуждавам никого да прави нещо или да бъде с мен, те сами си го търсят.

Веднъж се заиграх с девствената , възбудих я , исках да ме желае до такав степен , че да не може да си каже името , да го забрави, да стане едно безпаметно същество ,отдадено единствено на усещанията си.И я оставих тъкмо преди да свърши.Неимоверно удоволствие изпитах.Пак ще го повторя някой ден, но с друга , за да е ново преживяване за нея , да е непозната емоция ,от която аз да почерпя .

Повече не видях девствената.

Мазохистката остана по – лоялна и издръжлива.Уважавам това качество у хората.

Драматичното предстои.

Осъзнах една сериозна грешка във възприятията си -аз съм ракова клетка, но разяждам не чужди организми , а себе си.При това много успешно.Мазохистката е такава и това е факт, обективно отразен в действителността.Но аз не знам какъв съм.И не се познавам.Другите също не ме познават.
Три кутии цигари, блус и много джин провокират сериозни размисли в душата дори и на раковите клетки.Очевидно нещо е сгрешено в мен.Контрастни разсъждения, предвид яснотата в отношенията ми с жените, но се оказа , че имат скрит коз срещу мен - познавам врага, но не познавам себе си.Тъй че според мъдрия Сун Дзъ половината ми битки са обречени на неуспех.
Радвам се ,че девствената си отида от живота ми, защото в нея все още имаше нещо запазено непокътнато и несбъркано.Аз щях да го унищожа, щях да я изчукам грубо и да залича всичко наивно в нея.Вероятно щеше да е и услуга до известна степен, за да й отворя очите и други неща за живота, Вселената и всичко останало...Но защо да си правя труда да бъда запомнен с нещо първо в нейното съществуване, като мога да бъда непокорения връх в кариерата й като жена, по - точно бъдещата й кариера като жена.
Искам да намеря равна на себе си жена, не само в интелектуално отношение, но и като усещане за света, за да разбера как изглеждам в очите на другите.Осъзнавам ,че огледалото ми е прекалено криво и не дава достоверна представа за себе си.
Мазохистката ми е равна като интелект, но в други отношения съм й учител, та се губи тръпката.Тя тепърва има да осъзнава колко безпределна може да е болката , колко измерения може да има, хилядите начини да пищи от болка и удоволствие едновременно.Иска да опита всичко, но надали ще го постигне с мен.Ако приеме предизвикателството да се развива по пътя , който е поела, това означава да участва поне още един човекв нашите забавления.Не съм сигурен все още как би го приела, но смятам чрез силата на дипломацията да постигна желаното - да я накарам да стъпи на ръба на пропастта и да погледне надолу.Да си даде ясна сметка какво я чака и че най- вероятно веднъж прекрачила границата н разума , вече нищо няма да й сеструва същото.Странно нещо е сексът- извъжда на повърхността най - мрачните и неподозирани кътчета от съзнанието и ги изкривява през призмата на удоволствието.А после ни оставя сами да си отговорим на въпроса защо сме такива.И не получаваме еднозначен отговор, защото такъв няма.Ние сме глина в собствените си ръце и позволяваме другите да ни нараняват ,когато могат, а после търсим вината в себе си.Може би не съм достатъчно устойчив , за да я преведа през нейната собствена психика, но поне бих опитал.Ще е като да държа дете, което прави първите си стъпки пред мен, а аз съм незабележимата опора, която не му позволява да загуби равновесие.
Може би е мой ред да загубя моето , да престана да налагам контрол над хората и да ги оставя да се запазят що годе нормални.
Усещам ,че мазохистката се отдалечава от мен.В един момент просто ще изчезне от живота ми и ще намери друг ,който да я води през дебрите на сбърканата й душа.Защото учителите се менят, но ученикът учи докато е жив.Според собствената ми теория на баланса тя скоро ще го направи, защото ще е ой ред да бъда изоставен.Заради това, че изоставих девствената, че не довърших започнатото.
Вероятно ще спре да ме търси и да говори с мен, ще се случва нещо в живота й , но аз няма да научавам първи.Може би понякога ще се чукаме заради доброто старо време и фактът , че съм първият й учител.Ще стане плавно и постепенно, защото ще си мисли ,че така ми спестява болка.Но няма да стане.В момента , в който усетя, че е готова да ме остави, ще я зарежа пръв.Ще изчезна като дим от живота й и ще изтрия всички следи след себе си.Мираж и единствено спомени в съзнанието й ,нищо повече.Без материални белези от мен.
Егоистично и практично.Бързо е ,не губи ценно време и спестява излишните емоции.Напоследък имам проблем с тях - не успявам да ги укротя.
Искам да намеря съзнание, което да се опре на моето, да познава всичките ми номера и да не ми позволи да ги приложа, да се надиграваме, докато аз загубя и оставя всичко това зад гърба си.Но никоя жена не остава толкова дълго, независимо по чие съгласие си е отишла.